Вера Мутафчиева

" Кой си ти, гдето се шляеш посред исторически събития ? "
 
 

Верини бивалици
Цанко Живков, Литературен форум, Брой 5, 2001 г.

На коледния Панаир на книгата в последните дни на 2000-та година бе представена новата книга на Вера Мутафчиева “Бивалици”. Хващаше око добре изработеното томче с твърди корици в черно, из което, сякаш от мъглата на времето, прозираше кръглолико десетинагодишно същество с уж спокойно, но непоколебимо предупредително изражение: “Това съм!”

Заглавието със златни букви “Бивалици”, а под него “Книга първа” - закана, че още ще има. Но защо “Бивалици”? Такава дума в българския език не съществува. Думата е авторска приумица, чиста Вера-Мутафчиевщина! Авторката обаче не би била тя, ако на всяко нещо, до което се докосне, не му придаде свой образ и подобие, не го направи “пµ така”, необичайно, изненадващо с формата, ритмиката, съдържанието.

Ето и тия “Бивалици”! Първоначално ми прозвучаха като “Биволици”, ама грешка. Смисълът: станали, случили се, преживени неща. Главата да ти се замае от изобилието на разказаното в тия 370 страници. А свършваше с несъстоялия се абитуриентски бал на героинята - възраст, приета за начало на съзряването у младия човек. Но Вера (Бочката - от жабочка, както я наричал баща й) няма толкова време за губене. Тя започва летописа си (по Ивайло-Петровски) още преди раждането си. Началният ред гласи: “Мама и татко се сгодиха през октомври 1927 г.” И Бочката, рабира се, е свидетелка на годежа на родителите си, присъствала е като тяхна свръхидея и безусловна проекция. После съвсем основателно ще оспорва хленча на повечето хора, че животът бил кратък. Не е вярно! Животът е достатъчно дълъг, ако си го започнал преди да се родиш, ако си го осъзнал от втората-третата година и си го препълнил с бивалици.

Верините бивалици, от една страна, са обикновени, като на всяко дете и юноша. Същевременно са безкрайно лични и неповторими, защото са пронизани, стоплени и осветени от една впечатляваща чувствителност и индивидуалност още на тия години. То си е Божие подадине, ген го наречи, среда, семейна атмосфера. От двегодишна помни как седи върху зелената възглавница в тесния кабинет на баща й - историка професор (само там палели през зимата) и наблюдава домашните му пантофи. Ще се чуди що за работа е неговата и с детска безцеремонност ще го смъмре: “Татко Петко, ти нищо не аботиш, само четеш, пишеш и пушиш.” (Впрочем, баща й чете и когато се храни на масата или върви по улицата.) Много по-късно, със себеирония ще разбере бащините занимания, защото и нея ще сполети същото: половин век да вади хляба си като чете, пише и пуши.

Иначе ранното й детство е като всяко друго, и не съвсем. В снимките от втората-третата година се откроява една от “неизкоренимите” й черти: “ведър темерутлук!” “Двурогото чело, стиснати устни, и нещо бабаитско в позата. Характерец!”

Училището. На него е отделила едничък ред: “Училището не ми хареса от първия ден и така си остана до последния.” Толкоз! Научила се преждевременно да чете, иска да пише букви и думи, а не чертички. Скука. Абе, “дърто дете!”

Намира средство и против училищната скука. “По онова време вече бях открила едно второ, успоредно на действителността съществувание: дневните сънища... От пробуждане подхващах измислицата, пред чийто край снощи съм заспала, за да се унеса на вечерта пък в нощни сънища."

Съществува и друг път на спасение: книгите! Първом от библиотеката на баща й. Амундсен, Джек Лондон, Киплинг. Изводът е: трябва да работи над себе си. Да закалява личността си, физиката, духа. Използва го съвсем непосредствено: яка и неуморна, впуска се в юмручни боеве с момчетата.

Таткото професор има нужда от помощ. Известно е, че пуберите са подвижни като живак, не издържат на едно място, но заедно с майката се заемат и седмици наред съставят именните показалци към томовете III и IV от серията “Извори на българската история”, над хиляда страници, преведени от османски. Да привикваш да седиш на задника си също е възпитание.

Уроците по пиано са жива мъка и не водят доникъде, но чуждите езици са друго нещо. С удоволствие и лекота учи френски - в бащината библиотека открива в оригинал Молиер и прокълнатите поети. Сетне и немски - чрез събраното от Ибсен, баладите на Шилер, песните на Хайне. Сама се пробва в италианския и английския. В гимназията зубри старогръцки, латински. Вундеркинд!

Във Верините “Бивалици” има страници, които е грехота да се обясняват. Трябва да се четат. Такива са описанията и преживелиците й след бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. и бягството на изоставилите я жители; за домашната прислужница Наста; потресающата среща с първите пехотни части на Червената армия във Велико Търново. От тая класа е и разказаното - същинска поема, за звучността и красотата на френския език, разкрити й от такъв магьосник-преподавател като Андре Жирар. "Признавам: моето първо и последно филологическо образование.” И продължава с признанието, че толкова десетилетия си изкарва хляба, “като върти думи в изречения”, но е сигурна, че нямало да оперира с майчиния си език така, ако не била чиракувала при Андре Жирар с френския.

Вече в Павликени, евакуирани след бомбардировките, по цял ден е на нивата или в градините, потна и прашна копае за единия хляб и бучка сирене. Ами кошмарните бригадирски смени в лагера Дивотино на линията Перник-Волуяк, да заслужи ОФ бележка за записване в университета. И тия страници не подлежат на преразказ. Те също са част от билдунгсромана, какъвто несъмнно са и Верините “Бивалици”. От годините й на странстване, учене и самовъзпитание.

Какво представлява до този момент семейството на именития професор историк? Единственото му наследство са 250-те квадратни метра в Банишора от дядото опълченец, награда “като активен борец срещу султана”. Къщицата, която строят там, е като на околните бежански семейства. Материалната оскъдица е постоянна в тоя дом на интелектуални пролетарии, много са само книгите. Бащата професор Петър Мутафчиев не познава лятна ваканция със семейството си, понеже все е в работа. Не меле брашно с политика професор Богдан Филов, но недолюбва и англофренците. Дейно участва в протестите срещу депортирането на българските евреи. Един достолепен, независим по дух, безпределно отдаден на науката човек.

В своята фамилия и на съпругата има доста роднини с леви убеждения, с които води политически разговори и диспути, но това не му пречи да уважава достойнството и правото на мнение на всекиго, да си остават приятели и с часове да хвърлят заровете на табла. “Толерантност, моля ви! Не видяхме и сянката й в течение на половин век!”

Бащата умира през 1943 година от рак, но това не го спасява от развихрилата се по-късно “революционна ярост и класова непримиримост” на дошлите на власт след “Великия прелом”. Всички роднини левичари, но и безпартийни близки и приятели рязко прекратяват връзките с оказалото се в болезнено усамотение семейство. Идва и по-лошото. В специалния списък на Министерския съвет от октомври 1944 г. сред забранените за притежаване книги са и “История на българския народ” и “Книга за българите” от проф. Петър Мутафчиев. В печата и научните среди той се дамгосва като буржоа, великобългарски шовинист, фашист. Атаката срещу професора водят довчерашни негови асистенти и възпитаници, за да си подсигурят кариерата. Дъщерята е смаяна

Руши се целият дотогавашен свят. Новият е непонятен, без правила и морал. Хората се разделят на “наши” и “чужди”. Без съд, но и със съд са избити хиляди от “ненашите”, по-интелигентните, заможните, образованите. “Безпартийната сволоч”, смятани за потенциално опасни, за врагове на новата власт, отъждествила се с народа. Други хиляди са натикани в затворите и концлагерите. Семействата им изселени. Само от най-близкото окръжение на Мутафчиеви пострадалите са дузина. Сред тях и художникът Борис Денев, “враг на народа”, маскирал се като талантлив пейзажист. “Свивахме се, свивахме, дано станем незабелязани и останем незабележими за оня ми ти яростен, очебийно въоръжен и кряскащ свят. Той крещеше “долу!” и “смърт!”, тропаше с подковани чизми по паважа, излъчваше самоувереност и всепозволеност.”

Родната сестра на баща й Невена Мутафчиева, по прякор Гриша. Само нейните превъплъщения заслужават роман. Авторката се колебае дали е редно, има ли моралното право да разкаже всичко за толкова близък човек от фамилията, но у нея надделява летописецът. Платон може да ми е драг, но истината ми е по-драга! Истината, цялата истина! Та, съпругът на леля Невена, инженер Васил Марков е партизански командир, шеф на пловдивската оперативна зона. За това и поради активната й противодържавна дейност жена му е пратена в концлагер. На светлата дата 9. 9. Невена въодушевено посреща съпруга герой в Пловдив и след прегръдката им той, 12 години по-млад от нея и току-що произведен в чин народен генерал, й заявява, че е дотук. С похвална доблест я натирва от живота си. Само след пет години обаче, бидейки министър на БДЖ и член на ЦК е арестуван по процеса срещу Трайчо Костов и още при следствието умъртвен. Но и като мъртъв получава смъртна присъда. По-късно всички от процеса са реабилитирани, жертва били на партийни извращения, свързани с култа към личността на Сталин и на родните Сталинчета. Междувременно правоверната Невена-Гриша се е развела с мъртвия си съпруг, защото бил враг на партията, народа и Съветския съюз. Тази некрофилска сага има продължение, тъй като след реабилитацията Гришата отново се жени за... отдавна мъртвия си съпруг. Авторката си позволява да я попита за какво й е потрябвала такава екстравагантност? И получава от леля си съвсем разумен отговор: ами за наследствената генералска пенсия, за високите обезщетения и ред други привилегии. Партията била сгрешила и лелята я последвала в грешката й. Партията се поправила, лелята - също. Какво има тук за неразбиране. Верни до гроб на майката-партия, синовете и дъщерите й нямали право на собствени чувства, мисли и поведение. Трагикомедия!

Ще спестим другите уроци по комунистически идиотщини, които получава авторката през последните си гимназиални години във всекидневния си досег със сбърканата действителност. Не можем да не отбележим обаче гнева й, когато неинформирани и безтактни западни интелектуалци я питат: щом е било толкова тежко и противно, защо не въставахте? Отговаря им също с въпрос: А вие виждали ли сте Червената армия? Били ли сте под властта на азиатския комунизъм?

Българският народ пропорционално на броя си може би е дал най-много жертви след нашествието на Червената армия. Марионетната комунистическа власт изби без съд и присъда хиляди невинни хора, като че у нас са извършени най-големите и тежки престъпления през Втората световна война. Не е вярно и това, че българите не се съпротивлявали. Те въстанаха преди унгарците и чехите. В присъствието на Червената армия и при невероятен терор българите дръзнаха да изпратят 101 опозиционни депутати във Великото народно събрание. Това беше същински бунт, смазан жестоко. Никой от тия опозиционни депутати не оцеля и хиляди техни избиратели бяха репресирани.. Горките! Тогава те не са знаели, че Чърчил и Рузвелт са ги били предали и прежалили още на съвещанието в Ялта.

Удивително е умението на авторката дори за най-отвратителните бивалици през онова време да разказва с ирония - към всичко и всекиго, започвайки от себе си. Изобщо, що се отнася до езика и стила на повествованието й, необходимо е отделно изследване от специалисти. Това е един нов, свеж, услаждащ се български език. За нас, обикновените читатели, остава само радостта от дарбата й да върти изреченията, а когато не й достигат думите, да си ги сътворява.

Книга първа от Верините “Бивалици” завършва в 1947 г., когато летописателката е едва 18 годишна. Малко преди това я рисува низвергнатият отвсякъде художник-чародей Борис Денев. Този портрет авторката цени съкровено. “За мен това съм не аз в края на своето юношество, в самото начало на младостта ми. Той е свидетелство за неповторимия - нека се надяваме - отпечатък на ония години: лицето на половин дете, половин жена. Кахърна, вече стиснала зъби.”

Колко много години още предстоят: на авторката и на читателите й. Със стиснати зъби!

Вера Мутафчиева е хванала перото, за да опише не само своите преживелици, животът и превратностите на семейството си, а отрязъка историческо време, на което е била свидетелка и потърпевша. Което се е стоварило върху крехките й плещи и е протекло ведно с кръвта през сърцето й. Затова има правото и основанието да му бъде не само летописец, но и съдник. Именно с това си качество нейните “Бивалици” придобиват същинската си голяма, бих казал, епична стойност. Ето че зреенето е привършило, разстоянието е фокусирало блендата, героите и делата им са избистрени, дошло е времето да се разкаже за трагикомедията на "Великия прелом" в живота на народа и на всекиго от нас. След първия том от “Доколкото си спомням” на Георги Данаилов, Верините “Бивалици” са ново доказателство, че вече се ражда голямата литература за десетилетията “светло минало”, които всички ние като че искахме да ги изтрием от съзнанието си и да ги забравим - толкова унизителни и скверни бяха. И виждаме как със съвременна мощ се възражда потресаващата със своята истинност и художественост Захари-Стоянова традиция в словесността ни.

 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA