Думи за Вера Мутафчиева
Георги Гроздев, издателство Балкани, април, 2004 г.

„Най-нетърпимото за гражданина в близкото минало бяха нетърпимостта и нейната задължителност. Имаше, ех, има какво да й бъде противопоставено - търпимостта например. Безпартийността. Отсъствието на идеологеми и на груба манипулация. Компетентността.."

"Засега", Вера Мутафчиева


Колко дълга и трудна работа предстои на изследователите на националната ни психология? Кога ще бъде отворен пътят към ново познание за нея? Ще можем ли внимателно и премерено да се измъкнем от прекалено удобния, но гибелен за националния ни манталитет коловоз? Преосмислянето на миналото ни предизвиква буря от негодувание и преки заплахи, а уж всеки има право на гледна точка. Перифразирам само един абзац от книгата „Навиканите Балкани“ от престижната поредица „Есета“. Тя бе издадена след книгата с есета „Нека се сбогуваме с ХХ век“ в Бялата поредица „Книга с автограф“.

Днес издателство „Балкани“ има честта да издаде трета книга от Вера Мутафчиева – „Засега“ в поредицата „Избрани интервюта“.

Не оставайте с погрешното впечатление, че идеите в сборника с есета „Навиканите Балкани“ например лежат на повърхността на текста. А той, текстът, е толкова бистър и дълбок, че е малко страшничко да нагазиш. Художественото мислене на Вера Мутафчиева и в тази книга, както и в избраните є интервюта, надхвърля домораслото и домоседското. Това винаги малко плаши. Домораслото и домоседското вирее около Балкана от време „оно“. То и сега избуява с бесните си корени и се мъчи да изпълни литературния и културния пейзаж. В своите интервюта и сбогувания с миналия вече век тя ни помага да разберем поне донякъде това.

Светът стремително се приближи към Балканите. Никой повече няма да ни чака 600 години да се отворим към Другия. Ние него да опознаем и той нас. Особено що се отнася до съседните народи и държави, по отношение на които сме доста невежи и обрасли със столетни предразсъдъци.

Вера Мутафчиева моделира в есетата и интервютата си, както и в цялото си творчество именно фундамента на българското самосъзнание и знание за света. Планината, пътят, апокрифът, производството, времето, пък било то и кърджалийско – колко аналогии между миналото и съвременността.

Не можем повече да живеем като нация, все едно че на полуострова няма никой освен нас. Времената се смениха. Тягата на онова, което ни сближава, е много по-голяма от другото, което ни дели. Балканите често са плащали чужди сметки, а България, иска, не иска – сметките на Балканите. Този възел се оплете съвсем. Не е лесен за разсичане, нито за разплитане. Той не е лесен и за загърбване.

Новата българска самоличност и идентичност ще търсят отговора на въпроса какви българи сме днес. Много ни пречи това, че не знаем точно какви сме. Затрупани сме от фалшиви митове и легенди, които последните петдесет години хубаво набиха в главите ни. Мисленето ни е повече фолклорно, отколкото съвременно. Нима живеем още в средните векове? Не можем да избягаме от съпоставката между българите от началото на ХХ век и началото на ХХI век. Как така онези българи даваха непрекъснато и пак имаха, като изграждаха училища, читалища! Как така днес ние непрекъснато гледаме все да вземем и вземаме, и грабим и все нямаме! Закриваме училища, читалища, болници...
Понятна е връзката между степента на самосъзнание и степента на понесеното страдание. Според мен майсторството на Вера Мутафчиева е в откриването на алгоритъма на историческото време. Разглобяването и художествения анализ на сложни и оплетени събития, потънали в мрака на далечното или по-близко минало.

Колко труд, издръжливост, упорство, за да пресееш тонове пепел за зрънце злато. Нейната професионална прецизност изключва произволните хипотези. Вътрешната є творческа сила е строго съответна и съизмерима със страхотната тежест на предизвикваната материя.

Вера Мутафчиева не е битов писател. Нейният лиризъм и финес на повърхността идват от доста голяма по дълбочина подводна вълна на тъй редкия за нашите земи интелектуализъм. Загребано е до самото дъно на нещата. До тяхната същност.

Твърде късно се запознах с Вера Мутафчиева и същевременно – много навреме. Гранд дамата на българската проза е улисана в труд над белия лист, въпреки неизбежните грижи, болежки, натрупани години, мъдрост, скепсис и печал. Твърде млад и пъргав дух забелязвам на свой ред. Любознание и любопитство към всичко онуй, което се дроби и бърка оттатък собствения прозорец и тераса. Резонно е да се очаква умора и безразличие, студен олимпийски поглед от висотата на една несъмнена ерудиция, познания, международен опит и прочие. Все белези много нетрадиционни за българския писател от съвсем последно време, а и от по-миналите времена.

Вера Мутафчиева е рядко и ценно дарование и въпреки своя личен лабиринт тя продължава да носи обременителното минало на народа си, като предчувства бъдещето му. Да бъде дъщеря на баща си, а не негов срам! Не можем да си представим колко драматична е бивалицата „баща ми в мен“ в епохата на сталинизма и постсталинизма. Това се свърши едва оня ден, но се оттича вече 14 години в мимикрията на цял един народ с неговата ту червена, ту синя буржоазия. Тя не окайва съдбата си, макар в живота є, в живота на нейния баща проф. Петър Мутафчиев, на нейните родители и семейство да е концентрирана критична маса съдбовност. Не на всеки е дадено да издържи, да го понесе, да го надживее, че и да твори под този надличен товар с пълна пара. Или именно поради него.

Вера Мутафчиева е наемник на духовния труд – и преди, и сега. Единственото є упование е в труда. Именно в това е и спорът є с всички онези, които измислят фантасмагорични твърдения за пословичното българско трудолюбие. То просто вече не е нито пословично, нито трудолюбие. Има отделни мохикани, дето забиват длето в каменоломната и толкова са улисани в тая своя съкровеност, че може и да не ни обърнат внимание, ако престъпим по каменните ломове, които хвърчат и искрят край тях.

В нейното одухотворено лице щем, не щем, забелязваме един от съхранените извори на българския дух не в неговия иконописен, а катадневен, къртовски вариант. Относно „лицето“ констатацията става много очевидна, когато то е снимано на фона на съвременни политици или друга челяд от голямата софра на българската „катастройка“. За съжаление или за радост във фотоприложението към избраните интервюта липсват именно такива снимки. Тя предпочете да не ги публикува. Такъв писател е силна стръв за бързо излюпените, чели-недочели, учили-недоучили. Ей тая скорозрейност на създаваните с мичурински апломб нови сортове и видове политика или пък „риформи“, или анализи-диагнози не можах да зърна в духовния мир на Вера Мутафчиева. Въпреки нейното често гостоприемство. Тя не е професор-сухар, импрегниран от тоновете книги и книжна прах, минали през ръцете му за повече от половин век и станали част от хемоглобина му. А една наистина неочаквана, наелектризирана, толерантна душа.

Броя на пръстите на едната си ръка познатите, които не се оплакват. Вера Мутафчиева е една от тях. В нея има нещо много надеждно, устойчиво, не казвам мъжко, защото и жените имат своята специфична степен на устойчивост. Нерядко по-калена и по-издръжлива и от мъжката, която сварва да изтърпи напора само в мига, но често се огъва от протяжния и непосилен товар на дългия керван на дните.

Тя обича облаците. Споделяла го е и в книги, и в разговори. Представя си как удобно би се чувствала в красив и пухкав бял облак. И оттам с цялото си същество продължава да наблюдава парцелното ни мислене. Като всеки истински писател съзерцава страната и народа си от прага на Отвъдността. Макар че още преди 6000 години Конфуций бе формулирал въпрос: „Как можем да кажем какво е животът, когато не знаем какво е смъртта?“

Метаморфозите на новите времена родиха толкова самозванци. Те моментално усвоиха техниката на самоназоваването като средство за телепортиране в сфери, квадранти и светове, където нашите герои иначе никога не биха могли да се обозначат. При смяната на времената те дръзнаха със своята малка хитрост, която излиза солено на България. Не се съмнявам, че интересът към настоящия сборник с избрани интервюта на Вера Мутафчиева е и белег за изобличаващото и изобличителното присъствие на хора и творци като нея спрямо общия мизерен фон. Защото е жив един толкова нужен и толкова забравен днес възрожденски огън. Непрекъснато подмокрящата се от жълти сензации епоха на ментетата и ерзаците все пак не можа да го угаси в приливите на своята сълзливост. Пълната катастрофа на българското битие все пак не успя съвсем да подмени градацията на авторитетите. Живеем в условията на най-голямата икономическа черна дупка в мирно време, отбелязвана досега. Колкото и вълните да са напористи, не им достига най-важното – съдържателна сила. Откъм крясъци обаче са добре.
У Вера Мутафчиева има нещо сурово, сдържано, антично. Сегашният сборник с интервюта е още един знак, че у нея е много живо задължението, дългът към духа на миналото, но и към настоящето и не поради квалификацията є на историк само.

Тя е твърде умна, за да се чувства спокойно и еднолинейно безметежно по повърхността на тези глъбини, по които е била обречена да се носи. Обречеността є кодира и нейния работохолизъм. И отворената є за нежност и за съчувствие душа. Често съм се питал и продължавам да го правя – кое спасява текстовете на един писател от времето, кое го прави духовен фактор в свят, който все повече и повече е поглъщан от водовърта на материалното? Коя е границата между маниакалното словоблудство и спастрянето на думи – семена, които дълбоко заровени и забравени днес, утре ще се родят за живот, и то пред лица и очи, които още не са заченати? Кое?

И все повече се убеждавам, че тайната е в един голям залог. Залог на живот и смърт. Двете неотменни граници. Тайната е като че ли да бъдеш самия себе си. Откровен със своята истинска същност, защото вътре в теб е тайната на всички тайни и само ти в своята каменоломна можеш да ги изтръгнеш. Въпреки пречките, въпреки всичко, въпреки себе си. Защото малцина имат смелостта да играят комедията на живота така истински, залагайки себе си. И вярвайки в себе си. Всеотдайно, чистосърдечно. И то в разгара на най-кърджалийското време.

Предметът на сборника с интервюта „Засега“ предопределя една неотменна детерминираност. Тук не важат обикнати от други изрази „мисля че“, „струва ми се“. Дано и след „Навиканите Балкани“, „Нека се сбогуваме с ХХ век“, след нейните „Бивалици“ разберем най-сетне, че днес и ние самите сме част от неумолимата логика. И че още много има да става, дай боже!, за наше и общо българско и балканско добро. Дано избегнем всенародното тъпоумие, на което вече дълго бяхме свидетели. Приемливи до вчера обяснения за нашата национална съдба – днес не са. Предстои ни признаването на тежки истини не само за другите, но и за себе си. Позата на вечните онеправдани и излъгани не само че е комична, но и непродуктивна. Най-накрая не следва ли да си дадем сметка имаме ли все пак някакво алиби за това, което става в страната ни, с децата ни, с нас самите – или нямаме алиби.

Имаме ли ум и сетива да предусетим бъдещето, така както го сториха старите българи преди цели десет века. Как тогава те можаха да открият, че именно книгата ще е спасителка на българското. Но не книгата догма, а несъобразената, свободната книга – тук отново перифразирам Вера Мутафчиева. Книгата, която носеше познание, разтуха, заклинание срещу непредвидимите беди на бъдещето. Вярвам, че книгите на Вера Мутафчиева са такова заклинание.

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA