Вера Мутафчиева, Семейна сага. Разгадавайки баща си, София, ИК „Гутенберг“, 2000. 295 с.
Антоанета Запрянова, сп. “Исторически преглед”

Две родословия — една история на предци и потомци — частица от биографията на българската интелигенция и народопсихология.

Това е лаконичното определение за излязлата наскоро книга на В. Мутафчиева. С изящния си увлекателен изказ авторката ни въвежда в почти две столетни хронологически граници. Художествено-документалното повествование разкрива социалната атмосфера на отминалите до вчера времена чрез живота на двата рода — Мутафчиеви и Трифонови, но и чрез проекцията им върху историческото битие на народа ни. Проекция, която е откроила плюсовете, без да е спотаила минусите. В. Мутафчиева винаги пише за тези минуси с обич и болка — за да подтикне към размисъл и самооценка, за да остави поука.

Трудно е да се определи видът на книгата. Тя може да се нарече и генеалогия, и историко-икономическо и историко-географско описание, някъде е топонимия, в общ план е народопсихология, в отделни части — есеистика. Този авторов интердисциплинарен модел на познание се открива при родословните анализи и при селищната „фотография“, откъдето са черпили живителни сокове или са битували потомците на отделните родови разклонения.

В цялото си произведение В. Мутафчиева следва генеалогичната аксиома, според която историята на даден род трябва да се поставя в контекста на своето време и нрави. Само тогава биографията на рода става елемент от биографията на народа. В изваяните образи на предци и потомци се открива кърмата на родовата пазва, но в същата познавателна степен — техният живот и дела са разкрити като отражение на българското светоусещане, като традиция и новости, като борба и движение.

Разказът за праотците по майчина линия започва от етрополеца Сава, който се заселва във Враца след убийството на местен бей. Там забогатява и създава семейство. Много факти говорят за неговото трудолюбие, предприемчивост, родолюбив дух — качества, които се предават на потомците от родовия клон, включително и на Марийка — прапрабабата на В. Мутафчиева.

Сродяването с Павел Йорданов привнася други психофизически дадености в родовия ген. Усетът и упорството в търсенето на модерните за своето време технологии стават характерна родова черта. Например д-р Хр. Йорданов, брат на Павел, е първият български инженер-химик, защитил докторат по индустриална химия в Рощок. Неговите потомци също се отличават с професионалните си качества. Със себеироничен, но поучителен тон авторката споделя: „Не тук е мястото да бъдат изброявани приносите на онзи згориградски Икар (Асен Йорданов, авиоконструктор — б. а., А. З.), нито дори житейската му криволичеща съдба, те бездруго ще си намерят повествователя. А за семейната сага, каквато се опитвам да съставя сега, важат по-скоро типичните за това семейство стереотипи. Известна неадекватност спрямо реалностите, чиито неизбежен резултат биват фалитите; известно лекомислие, но и щастливо примиряване с последиците от него — сякаш самото лекомислие бива схващано като награда срещу даден провал. Изглежда комично, ала, ако разсъдим, то е почти разумно, понеже ти спестява пишманлъка, чувството за вина, че и депресии.“ (с.28)

От Йордановия родов клон има вече 6 поколения. Авторката В. Мутафчиева е от потомството на първородната дъщеря Кета (Параскева). По повод нейната красота четем: „Факт: до днес приятели, чувствителни по женската част, измолват копие от бабините портрети — свидно им е да гледат що за жени са ходели нявга по нас. Не е въпрос само до красота; няма го вече онова женско излъчване, съчетано с миловидност, мекота и гордо достойнство…“ (с. 42)

Бракът на Кета със Захари Трифонов (Дръндаров) сродява Павел Йорданови с търновската фамилия на известния тогава майстор железар Василий. Сред неговите деца, белязани с външна красота, буден ум и свободолюбив дух е дъщерята Мариола (Мола) — куриер на букурещките емигранти, изпълнявала поръчения на семейство Обретенови, укривала Ст. Стамболов. Четиригодишният Ј син Захари (дядо на В. Мутафчиева) не може да забрави как „майка му изработила с чуждестранни бои и четчици знамето на Търновския революционен окръг или поне едно от знамената“ (с. 49). Авторката скромно пита „дали не от Мола води началото си упоритата и свенлива страст към рисуване в семейството, преминала през четири поколения?“ (с. 49) Би могло да се добави — дали не от тази клонка се е утвърдило родовото качество на борбеност, свободолюбие, жажда към образованост?

По стечение на обстоятелствата Захари поема офицерската кариера, чието начало като образование е Русия. Завърнал се в България, красивият и буен младеж се задомява с Кета. Ражда се и първата им дъщеря Надежда, после Вера, Люба, Борислав и Асен. За семейното и общественото разбиране за брака и възпитанието, за родовия стремеж към образованост и трудолюбие В. Мутафчиева ни поднася реторична оценка. При трайния недоимък след Първата световна война, в която участва Захари, той „готов бил да търпи какви не лишения, да се труди както паднало, но ще образова децата! Доста рядко за ония години поведение, когато народът направо омъжвал дъщерите си след прогимназия и се отървавал от масраф за тях. А синовете давал на чиракуване из чаршията или на копан. Захари обаче е прогресивен. И с пълно пренебрежение към материалните обстоятелства. Тази немара, дето успял да възпита у потомците си чрез емоционално наситени проповеди и личен пример, ги укрепила: въпреки своето декласиране те не се усещали злочести“ (с. 79).

Децата на Захари и Кета са изучени — все с университетски дипломи, една от които е получена в Рим. Реализират се в различни области, на историята се посвещава Надежда — майката на В. Мутафчиева.

Мъжката линия в бащиното родословие на авторката започва с Милчо Мутафчията от Боженци. В многолюдното му семейство се ражда и Стоян, останал известен не с фамилното си име, а с прякора „Комитата“. Преживял младежките си години като хъш и като опълченец, но се образовал, ползвал е три езика. След Освобождението е признат за поборник. Макар и от бедно семейство Стоян се задомява с Дона Дрянкова, издънка на две от първите божанкалийски фамилии“ (с. 129). Тя е внучка на Иван Топала — известен лечител и учител, а благодарение на неговото родолюбие и енергичност се изграждат Соколският манастир и църквата в с. Боженци. По повод забележителния живот на Иван авторката разсъждава и по този начин описва характерни черти в този родов клон: „Чудновата твар е човекът. Пусни го на свят гол и гладен, без закрилата на дълбоко образование — жалко късче природа, — а той се втурва най-храбро сред опечените, умели, самоуверени хора да дели мегдан с тях. Как и защо успява, с каква незнайна скорост израства съществото му, какво развитие се извършва в девствения му мозък? Тъй или иначе, резултатите са налице: църква колкото търновските, с камбана, докарана от Русия, двукато каменно читалище — все от преди Освобождението, и то доста от преди. Пари и акъл са били внесени в Боженци, най-затънтените възможни колиби в Средния Балкан“ (с. 122).

Семейството на Стоян Мутафчиев и Дона Дрянкова множи родовите качества с децата си: Петър, Мара, Яна, Невяна, Асен и Иванко (последните двама умират малки). Забележително е, че имената Асен, Петър и Иванко се предават на следващото поколение. Това подбужда към размисъл, че е било живо в съзнанието на будните българи преданието за потомката на Асеневци, основала с. Боженци.

Генеалогичният разказ на авторката преминава по-нататък в биографичен, който разкрива житейския и научен път на големия български историк Петър Мутафчиев (известен на читателската аудитория и от книгата на В. Мутафчиева „Разгадавайки баща си. Опит за биография на П. Мутафчиев“, излязла 1997 г.). Художествено-документалното повествование ни въвежда в детството на Петър — характерно с неговото любопитство и любознание до буйство; в гимназиалните години — стремежът на Петър към висока образованост, с младежкия порив да узнае, да се докосне, да види всичко — от кътчетата на родната земя до знанието на чужди езици и литература; в петгодишното му учителстване — прегърнал идеите на II интернационал, раздавал знание, себеотдаден на просветителския дълг. Заслужава си да цитираме оценката на В. Мутафчиева за този осъзнат дълг в учителското съсловие от ранните десетилетия на освободена България, защото е историко-социологическа и нравствено-поучителна: „Затуй даскалите бяха принудени трескаво да четат, следели разнообразната периодика, за тях нямало работни часове и часове за почивка — всички те принадлежали на просветителската мисия. В замяна на това те имали самочувствието на реформатори, мотори на прогреса из забравените от Бога краища на родината. От тяхната действеност и залягане зависело бъдещето Ј“ (с. 162).

Учителят в с. Пелишат, Плевенско става студент по история. Той бързо се изявява със своята работоспособност и чувство за отговорност пред науката, на която отдава по-нататък целия си живот. Началото — уредник на средновековния отдел на Народния музей, после прекъсване от седемгодишен период на казарма и войни — със Стоянкомитовото родолюбие, след края на Първата световна война — с дълбокото разочарование от неосъществените национални идеали, но с емпирично богатство от българската народопсихология. Идва специализацията в Мюнхен, променила неговото светоусещане от бита до духовната настройка, формирала методиката на научното изследване във византологията. П. Мутафчиев става водещ специалисти в тази и сродни нея предметни области. (Вж. по-подробно: В. Вълчев. П. Мутафчиев. Биобиблиография. С., 1992. 128 с.)

Не само биографично, но и науковедско може да се нарече авторското описание на живота, творчеството и дейността на П. Мутафчиев в Университета. То ни въвежда в научната школа — Мутафчиев и в академичната атмосфера, създала плюсовете и минусите в българската историопис през 20-те и 30-те години на ХХ в., както и през втората негова половина. Тогава марксическата гилотина затрива научната му продукция, за да възкръсне отново като знание и като възпитание за младото поколение.

Житейски важен момент в живота на П. Мутафчиев е бракът му с красивата, влюбена в него и дипломирала се вече историчка Надя Трифонова. По този повод четем: „Как би трябвало да постъпи един порядъчен мъж, щото е предизвикал сърдечна болка у някоя мома? — Да се ожени“, но с условието: „искам да научиш децата ни на работа!“ (с. 230, 233) Надя изпълнява даденото обещание спрямо децата им Вера и Боян. Родовата сага спира дотук.

Скромността, мисля си, е попречила на В. Мутафчиева да продължи генеалогичния разказ за своето и следващите поколения. Тя е избрала интроспективния критичен тон, с деликатно прикрита фактологичност с положителен знак, сякаш изпитва неудобството, че не прави изключение от генетично обусловени психофизически закономерности, че е онаследила качества като буден ум, стремеж към образованост, себеотдаденост в професионалното поприще и други, характерни за предците по бащина и майчина линия — „Голямата Мола“, „Заарчо“, Стоян Комитата, Петър…

Към това наследство може да се отнесе и философското отношение към живота и смъртта, характерно в поведението на предците, изразено лаконично от авторката: „Чудя се, когато някой (уви, мнозина) отивайки си от света, настойчиво предрича близката гибел на съвсем всичко: младеж, бъдеще, цивилизация, природа. Защо да храним у себе си отровната вяра, че си отиваме заедно с целия вълшебен Божи свят? Не е ли по-сладко убеждението, че макар да изчезнеш, ще остане да расте и дава плод умното, хубавото, вкусното? Дядо умираше така: с дълбока радост, че живота ще бъде чудесен и лек. Той търсеше да открие още приживе чертите на утрешния напредък…“ (с. 108) И още: „за мене е явно: още живи ние прекрачваме границата и това придава на умирането ни някаква благотворна постепенност. Също така някой, който върви по белия, равен, огреян път, смалява се и смалява, превръща се в чертичка, после в точица докато в един миг го няма“ (с. 110). Да, но само физически. Когато предци и потомци са оставили следи от творческата си реализация в живота на обществото, тяхната биография се вмества в историята на това общество.

Затова се връщаме към тези биографии. Затова се правят родословия. Иска ми се малко да опонирам на песимизма у В. Мутафчиева относно печалното отсъствие на родовия спомен. Стотици са вече българите, които обръщат генеалогичен поглед към своя род или група родове от дадено селище. Мнозинството са организирани чрез местни клубове в Българското генеаложко дружество „Родознание“, други работят индивидуално. Секция „Помощни исторически дисциплини и информатика“ в Института по история при БАН оказва помощ за методологическото израстване и унифициране на генеалогиите. За радост те са обърнати към знайни и незнайни родове, не само към строителите, но и към тухлите в сградата на нова България (по смисъл на с. 115). Книгата „Семейна сага“ на В. Мутафчиева е щедра илюстрация на това явление в живота на съвременното българско общество.

Историческите, генеалогичните, историко-географските, демографските, ономастичните и прочeе краски и нюанси от богатата човешка „палитра“ в Сагата поставят въпроси, които могат да намерят научни решения от съответни специалисти. Например как се проявяват индивидите, чиято професия или занаят е потомствен, предаван от поколение на поколение в даден родов клон? Не трябва ли да стане обект на българската ономастика и родовата именна система от различните краища на страната? Освен традиционното кръщаване с имена по бащина и майчина линия, освен модното „приобщаване“ към Европа, ще се открият влияния на селища и родови предания, както е с Мутафчиевите от с. Боженци. Каква е мотивацията за миграционните процеси в предосвобожденското ни общество? Фактите в Сагата и в много други родословия насочват към въпроса дали бягството в друго селище заради лична разправа с турски управници не е преобладаващ мотив пред другите — търсене на поминък, образование и пр.? Дали е валидно за другите краища на България личното усещане на В. Мутафчиева за наличие на потомствена менталност, обуславяна и от географския фактор? Авторката споделя: „Види се, връзката между определен вид природна среда и обитателите Ј, стига да бъде достатъчно трайна, поставя мъчно заличим отпечатък върху личността“ (с. 119).

В „Семейна сага“ В. Мутафчиева дава и отговор на много въпроси. Сред тях е въпросът за формата и съдържанието на родословието — да оставиш уроци, а не рецепти за родолюбие, да се прави с „техниката“ на критичното самовглеждане, за да показваш минусите като поука и множиш плюсовете от живота на семейството, рода, обществото.

Осъзнато или не, авторката прави едно методологично и нравствено послание към родоизследователите, пък и не само към тях: „Тук предварително моля читателя, пише В. Мутафчиева, да не ми връзва кусур, дето не съм в състояние да пристъпя към предмета на изследването си със задължителната българска трагика — не стига, че живеем този живот, ами трябвало било и да го вземаме насериозно! Хумор, ирония, сарказъм — чрез тях се разплащаме с едно битие, което не сме си избирали, но тъй и тъй трябва да го изтърпим. Прочее, нека ми бъде простено, че третирам и родовата си история с хумор, от бял до чер. Ако разсъдим, такъв е човешкият живот изобщо, нескончаема трагикомедия, плетка от ужаси и смях. А най-хубавото в него е, че има край. Както всяко произведения на драматургията: завеса…“ (с. 132). За да се вдига и пада отново, защото животът продължава — като индивиди, като поколения, като народ, с всичките му генно-детерминирани дадености, с цялата му многоликост, с вечно криволичещата динамика на развитието от миналото към настоящето.


 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA