След кратко боледуване на 80-годишна възраст почина големият български писател и историк османист Вера Мутафчиева. Автор на над 30 художествени книги, всяка от тях образец за ерудиция и разгадаващо света въображение, образец на извънредно писание за времевите земетръси и исторически развои, които следват безумствата на човечеството. Мутафчиева ще остане в паметта на поколения свои сънародници като автор на творби като "Книга за Софроний", "Случаят Джем", "Летопис на смутното време", "Аз, Анна Комнина", "Предречено от Пагане", спомените "Бивалици", "Разгадавайки баща си", "Семейна сага", но и като сценарист на прочутия филм "Хан Аспарух". Едно несравнимо духовно наследство, на което сънародниците й дълго ще се уповават, спомняйки си нейния неукротим дух. "Ведрият темерут", както приживе се самоиронизираше писателката, е дъщеря на историка Петър Мутафчиев. Завършва история през 1951 г. в Софийския университет "Св. Климент Охридски". От 1978 г. е доктор на историческите науки. Член на Съюза на българските писатели и негов секретар в периода 1982-1986 година. От 1979 г. до 1981 г. е директор на Центъра за древни езици и култури, директор на Българския изследователски институт в Австрия (1980-1982). За периода 1997-1998 г. е била ръководител на Агенцията за българите в чужбина. Лауреат на множество отличия, включително на Хердерова награда (1980). На 5 юли 2004 г. в БАН е обявена за академик. Носител на редица отличия, сред тях орден "Кирил и Методий I степен" (1989), Голямата награда за литература на СУ "Св. Климент Охридски" (1998), орден "Стара планина първа степен" (1999), първи носител на държавната награда "Паисий Хилендарски"(2000). "Не е хубаво човек да прекалява с живеенето", шегуваше се Мутафчиева на една от последните си публични изяви. Последното желание на именитата писателка (по думите на издателката Божана Апостолова) била да бъде кремирана. "Нямаше и няма български творец, на когото изтънчената мъдрост да стои толкова по мярка. Но Вера Мутафчиева не само беше истински притежател на тази мъдрост, но и успя да я предаде на новите поколения - като художествено слово, като спасителни думи, като завещание за утрешните по-добри българи. Отиде си посланикът на мъдростта Вера Мутафчиева", се казва в некролога на колегите й от журито за съвременна българска драматургия "Аскеер". Ани Илков, поет и преподавател в СУ: Умееше през България да обича света Вера Мутафчиева беше последният голям български белетрист. Стигал съм до възторг от нейната персона! Тя оставя за нас, особено за младите хора днес, които искат да се занимават с литература, една огромна задача - показа, че българският интелектуален писател е възможен! Тя беше такъв писател! Беше автор от рода на Маргьорит Юрсенар. Беше изключително веща в професионалната среда на историците, изключителен специалист. Едновременно с това имаше чувствителността на истински писател, което е рядко съчетание! Беше ведър, много жизнелюбив човек. Едновременно с това беше строго рационален човек! Не мисля, че около нейната личност е имало някаква сянка. Имала е много труден живот.
Задачата, която поставя пред българското пишещо братство, е огромна! Големите й книги като "Случаят Джем", "Летопис на смутното време" са много адекватни на европейския дух на 60-те, не толкова на българския дух. Както книгите по същото онова време на Радичков, на Константин Павлов…
Вера Мутафчиева умееше през България да обича света. Обичаше много Индия. В едно от последните ни чувания по телефона с нея си говорихме дълго за Киплинг, за романа му "Ким". За скаутското движение, което е моделирано по "Книга за джунглата"…
Не виждам нейни наследници в момента, но съм сигурен, че един ден такива ще се появят! Загубата е непрежалима! Георги Гроздев, писател и издател: У нея имаше нещо антично - Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда? - попитах Вера Мутафчиева.
- Работата ми и моята работоспособност. Нямаме право да търсим източника на собствената си енергия извън нас, абсурдно е. - Какво е за вас Времето? - Личното ми, съвсем недоказуемо усещане е, че то представлява не линия, а точка, която побира минало, настояще и бъдеще. Подреждаме ги изолирано за по-просто опериране на мисълта ни. Така мислеше тя през 1999-а, същите разбирания за Надеждата и Времето изповядваше и до последните си дни през 2009-а. Докато се стягаше за болницата, се чухме за пореден път по телефона, помоли да отложим срещата ни за "след това"... Тогава й казах: "Вярвам, че има невидим свят." А тя отвърна: "Не знам какво има и какво няма, но мен ме няма." Имаше предвид сериозността на положението. И друг път говореше за удобството на човека да няма бъдеще, за човека, който е стигнал предела. Често казваше с въздишка: "Аз си свърших работата." Знаем колко много самозванци родиха новите времена. Свидетел съм като издател и приятел на Вера Мутафчиева на постоянния читателски интерес към творчеството й. В "Балкани" се появиха есетата "Нека се сбогуваме с ХХ век", есетата "Навиканите Балкани", томът с избраните й интервюта "Засега". Интересът към Вера Мутафчиева е белег за изобличителното присъствие на хора и творци като нея спрямо общия мизерен фон. Непрекъснато подмокрящата се от жълти сензации и скандали епоха на плячката и ментетата все пак не можа да угаси пламъчето на отдавна забравения възрожденски дух. Броя на пръстите на едната си ръка познатите, които не се оплакват. Вера Мутафчиева е една от тях. В нея има нещо сурово, сдържано, антично. У нея е много живо задължението, дългът към духа на миналото, но и към настоящето и не поради квалификацията й на историк само. Тя е твърде умна, за да се чувства спокойна и еднолинейно безметежна по повърхността на тези глъбини, по които е била обречена да се носи. Обречеността й кодира и нейния работохолизъм. И отворената й за нежност и съчувствие душа. Вера Мутафчиева не е битов писател. Нейният лиризъм и финес на повърхността идват от доста голяма по дълбочина подводна вълна на тъй редкия за нашите земи интелектуализъм. Загребано е до самото дъно на нещата. До тяхната същност. Твърде късно се запознах с грандамата на българската проза и всъщност много навреме - беше пролетта на 1998-а. Тогава тя ми каза, че който се е посветил на писателството, си остава да края на дните си самотен. Дълги години бяхме съседи по местоживеене, а на последната Коледа, въпреки трудностите с придвижването си, направи голям жест, като ни гостува. Разменихме подаръци, обичаше хубавата домашна ракия. Беше студено, снежно, хлъзгаво. Бях й предложил тридесетина въпроси за разговор и тя се съгласи. Минаха месеци, но внезапно преди юбилея си на 28 март - тогава стана на 80, ми обясни, че е взела друго решение по въпроса за въпросите и отговорите. Макар да имаше желание да направи изключение именно за списание "Литературни Балкани", на което помогна като член на издателския съвет на националния дарителски фонд "Тринадесет века България". Нямаше въпроси, които да засягат темата за досието й. Тя не се боеше от миналото, говореше за умората и отегчението, които я навестяват. Понякога го казваше: "Защо съм написала всички тези книги?" Отчаяна или разочарована от плиткоумието и лековерието на масовото обществено мнение. Много пъти сме говорили за българите от началото на ХХ и началото на ХХI век . Как така онези българи даваха непрекъснато и пак имаха, като изграждаха училища, читалища! Как така днес все грабим и вземаме и все не ни стига, и все нямаме и закриваме училища, читалища, болници! Вера Мутафчиева смяташе приказката за пословичното българско трудолюбие за фантасмагория. Новата българска самоличност поставя трудни въпроси с още по-трудни отговори. Като писател и историк, разглобявал и разкривал алгоритъма и на кърджалийското, и на нашето време, тя нямаше илюзии, че светът ще има време да ни чака 500 години да се помайваме. Тя смяташе отдавна познатия манталитет за гибелен, ако не преоткрием себе си, съседите си на полуострова, ами замижаваме в очакване промяната да ни отмине. На Гергьовден малко късно, към 23 часа, звънна да ми честити името и празника. Опитвала през деня, но не ни открила, пътувахме. "Пожелавам ви здраво да работите. Като работи човек, полека лека тръгва по течението и по-леко преодолява мъката. Обичам ви и вас, и Женя, и внуците ви, на всички ви желая добри дни." Беше трогателна, сериозна, усещах всяка нейна дума с кожата си, особено това "обичам ви" тогава ми прозвуча като прощаване. Тя беше загубила дъщеря си твърде млада, ние - по-малкия си син. Тази мъка ни сближаваше по особен начин.
|
