Нашите разговори с Вера Мутафчиева
Богдан Богданов, в. Култура - Брой 23, 19 юни 2009 г.

Сприятелихме се в последните седем-осем години. Отначало поради общи дела, после поради две удоволствия – първото, да се насочваме към изпълними задачи и да ги решаваме, а второто, просто да разговаряме. Правенето и разговарянето – двете страни на подобен живот за нея и мен, който гарантираше приятелството ни. Но и другата голяма гаранция – на разликата. Защото нашите светове и настроения по-скоро се допълваха.

Нейният свят ми напомняше този на Тукидид. Също като великия автор на История на Пелопонеската война, Вера детайлно и ясно представяше факти и събития, а когато беше нужно нещо да се обясни, се опираше само на основни големи причини и, разбира се, също като Тукидид, на най-основната от тях - несъвършената човешка природа. Затова и в двата случая – и при Тукидид, и в нейната многолика история - отделни велики хора и много редови несъвършени човешки същества. Горчиво-точна, Вера не се отделяше от реалността и не допускаше тържествени повдигания нагоре. Не банална и нередова, тя неотстъпно наблюдаваше едно или друго реално време.

В годините, в които създаде своите «Бивалици», ме караше да се обърна към своето семейно минало. Не успях, ако не се счита един предговор към преиздадена книга от младите години на моя баща и едно интервю, поместено в един от двата тома с подобни интервюта, организирани по нейна инициатива. Така или иначе, по-лесно теоретизирам, отколкото разказвам. Вгледан в нейното разказване, ми се струва, че разбирам как се оформи този мой мислителен характер – младостта в социалистическата епоха ме бе извадила от реалното време. Което аз компенсирах с визията, че никой от нас не живее нито само в общественото време, в което живее, нито само в една или друга семейна история. Бидейки многовремево, човешкото същество непременно има и вътрешна история. Разбира се, до нея се достига трудно. Има нужда от опори.

Именно такива опори са външните идентичности на по-голямата народностна или по-малката, като че ли по-вярна семейна история. Които обаче, когато са изпълнени талантливо, са винаги огрени от особената, трудна за предаване, вътрешна история. Оттук и последствието, че добре написаните външни истории са многозначни построения. Каквито са и знаменитите вълнуващи исторически романи, есета и изследвания на Вера – проникнати от значенията на една сложна вътрешна история. Това казах и на честването на нейната годишнина преди месец в Нов български университет – трябва да открием лъкатушещия път на тази вътрешна история.

Та и в такава тема се опитвах да я въвлека в нашите разговори. Вера реагираше показателно странно. Непоколебимо умен човек, който държи на своята визия за свят, тя разбираше съвсем точно това, което казвах, и го ценеше, но по странен начин. Ценеше мен, а не думите ми. Така и не успях да внеса разкол в това, което организираше живота и мисълта й – че има само реални хора и реални човешки дела; и нищо повече. Та такива бяха нашите мили приятелски опити тя да ме направи по-конкретно историчен, а аз нея - по-многосветова и метафизична.

Това е приятелството - вихър от опити за намаляване на разликите и неотстъпно пазене и задълбочаване на тези разлики. Вследствие на което се привързваме. Това е единственият начин, по който можем да направим някакви разлики свои. Така и аз в тези думи на раздяла ги осъзнавам присвояващо. Моето въображение на не особено паметлив човек, който постоянно обезвремевява, се изпълва с почит към нейното въображение на извънредна паметливост, винаги във вихъра на цветове, детайли, точни думи и гласове, които се преобразяват в нови и нови образи и наративи в безкрая на текстовостта, която приживе не дава мира на големия писател, а след кончината му подканя други да влязат в нейния безкрай.


 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA