9 юни, Вера Мутафчиева
Албена Хранова, Култура - Брой 23, 19 юни 2009 г.

Този, който броени часове след смъртта на Вера Мутафчиева на 9 юни механично е превъртал телевизионни канали като мен, със сигурност е изпитал кратък и остър гняв, който за миг да го извади от вцепенението: авторитетна медия изреждаше нейните заглавия, сред които едно към едно беше попаднало и „Дъщерята на Калояна” (всъщност, роман на Фани Попова-Мутафова, а не на Вера Мутафчиева). Не можаха да изпратят професор, без официално да направят първолашка фактическа грешка. Надявам се, че тя не ги е чула, макар че отдавна беше свикнала с безпроблемно наложилия се лек и охолен социален живот на публичното говорене с грешки, които сякаш са в реда на нещата. Но това никога не е било нейното говорене.

Ако зрителят в онази нощ е отворил и форумите в Интернет – местата, в които топло се срещат и взаимно се обосновават триумфът на публичността и краят на грамотността – е видял и колко бързо участниците в темата всъщност забравят за писането, живота и смъртта на Вера Мутафчиева. Тя им е повод да заговорят на любими теми като политиката и други такива; да съдят съдба, за която не знаят нищо; и най-вече да се вълнуват от понятийната алтернатива между „османска власт” и „турско робство” (разбира се, привържениците на последното са мнозинство). Сред редките гласове на скръб и почит доминира кресливо раздаване на безапелационни присъди, размахване на съмнителни, но много самоуверени исторически компетенции, изпъчени аз-форми на анонимни познавачи на материята. И това никога не е било нейното говорене.

Ако присъстваше на първите часове след смъртта си, Вера Мутафчиева сигурно щеше да повтори любимата си източна сентенция: „И това ще мине”. Или щеше да каже, леко перифразирайки последното изречение на своя Нишанджи Мехмед паша от показанията му по случая Джем: „не мога да бъда свидетел на случилото се след това, защото умрях.” Такова беше нейното говорене.

За нея обикновено се казва, че в писането си е събрала заедно историческата наука и литературата; но ми се струва, че всъщност тя успя ясно да ги раздели, да направи от тях различни разкази, да махне етикета „историческа истина” от твърденията на един слабо променящ се и продължил много десетилетия магмен и лесен език, който не е нито наука, нито изкуство, но е обхванал разни науки, изкуства и институции. В него по традиция се сливат националистичен спиритуализъм, неточни понятия, бедни въображения, любовни истории с патриотичен край, съдбоносно географско и международно положение, сиромашки месианизъм и всякакви политически видове светло бъдеще. Приживе тя не произнасяше нищо на този език, а нейните текстове ще продължат да отказват изговарянето му.

Нейното четене-писане е винаги скептично, критично и точно затова проникващо и казващо: както тя чете Джем султан против европейския трубадурски модел за „злочестия Зизим”, както чете Софроний против собственото му „Житие и страдания” или Анна Комнина против апологетичността на нейната „Алексиада”. Такова остро, съмняващо се, недоверчиво, а и дълбоко отдадено четене Вера Мутафчиева пожелаваше и за собствените си книги.

В науката и в литературата тя използва оръжията и инструментите на единия занаят, за да чете и пише с тях другия; в несъвпадащото пространство на техните граници възниква и се развива нейният собствен скрит критически жанр – романсът на коментара, и главната тема на този жанр – несъвпадението между историята и човека. За нея историята е просто човек, който живее сред други човеци – историята е насмешлива, тя потвърждава нечие мнение, нарича нещо по един начин, но пък твърди точно обратното на името, което дава; тя не говори, вижда, недоглежда, забелязва, упреква, придирчива е, признава, брои или не брои някого, смята, съмнява се, губи увереност, нечии подтици не са й ясни, има приумици, грешки и т.н. Но освен несъвършен човек, историята е и текст, писан от несъвършени хора, и затова никога окончателен; но пък тя е и монументална институция, която смазва всеки, пожелал да влезе в нея, и пак тя оставя без име и памет този, който не я е пожелал. В тези различни версии на историята са и различните версии на човешкия живот и избор, на всички написани от Вера Мутафчиева исторически и неисторически човеци, които в мемоарите си тя нарече „моите хора”.

Затова и навсякъде в писането й човекът е преди всичко нещо, което трябва да бъде разбирано в целия хоризонт от самопонятната, спасително трайна етика на „Една човещина ни остана, и нея ли ще захвърлим” (Стамена от „Летопис на смутното време”) до онази опасна граница на опита и страданието, отвъд която застива всякаква самопонятна етика: „... никой не помага никому в света, в който живеем. Прекрачи още една лъжа – дълга за помощ – и ще си тръгнеш съвсем гол, съвсем свободен и сам под звездите” (Саади от „Случаят Джем”). Този необозрим хоризонт от възможности, версии и избори на човешкото прави противоречията привидни, защото във и чрез разбирането побира без остатък техните детайли и светлосенки. Така и като писател, и като човек Вера Мутафчиева с тежест съчетава способността за доверие с пълната липса на доверчивост; интелектуалното превъзходство с живата емпатия; неверието в любовта с потъването в любовта; паметта с необвързаността; насмешката с липсата на присмех; ексцентричността с ежедневността; студенината на острието с мекотата на обгръщането. За мнозина това биха били нерешимости и несъответности. За нея обаче те бяха просто живеене и просто работа.

Мисля, че последното, което истински я интересуваше, беше земята. Гледаше канали и филми за животни, стихии и земетресения. Беше склонна да повярва на точните науки, стига самите те да не си вярват чак толкова много. Не знаеше какво има от земята нататък и никак не обещаваше, че ще узнае и разбере.

Сега за майстор на думите като Вера Мутафчиева е трудно да се произнесат дори ритуалните формули, простите старинни наричания за прощаване с един човек. Как да кажем „лека й пръст”, след като тя добре знаеше, че никоя пръст не е лека. Как да кажем „вечна й памет”, след като „вечност” никога не е била дума от нейния речник и категория от нейното мислене. Затова нека паметта за нея бъде като самата нея – светла, горчива, трайна, проницателна и силна.

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA