За Вера или животът е всички неща - вълшебни и отвратителни
Евелина Келбечева, Култура - Брой 23, 19 юни 2009 г.

Веднъж, нищейки темата за потенциалното емигрантство, попитах един общ приятел защо не е заминал досега. Той ме захлупи кратко и ясно: „А къде в чужбина можех да бъда приятел с Вера Мутафчиева?”

Всички ние, които имаме духовната привилегия да бъдем чести гости в дома й, попадаме в работилницата на Вериното слово. Там следим нейните анализи на история и на днешна политика, част сме от спомените на семейната й и академична сага. Вдишваме думите, които тя твори.

И затова сигурно ще се повторим, когато се опитваме да говорим за нея.

Не можем да не пишем за полифоничната й мисъл. За неизбродимата й култура. За дълбинната й памет. За темелното (нейна дума) й познание. Но най-напред за човекотърсачеството, с което тя уедини история и проза.

Сигурно всички ще говорим за невероятната й трудоспособност. За премерената самоирония. И за непоклатимо мъдрата насмешка към старо и ново. Но и за необятно любопитния поглед на Вера към света, който тя преброди и описа с въртележка от човешки страсти и с миризмите и цветовете на земята и водата.

И никой не може да отрече - интелигентските напластявания на Вера Мутафчиева разтурват границите на родната ни култура.

Дълбаенето в архивите не й стига. Тя живее между действителното и измисленото. Убедена е, че „историята лесно приема низките човешки доводи: жажда за пари, за власт, завист или отмъщение. Но види ли се принудена да признае някому, че е бил движен от човешки подтик, историята губи увереност – твърде лошо мнение има тя за човека.” И затова тя я населва с ярки хора – от старата Елада, от Византия и Османската империя, омешва Изтока и Запада, прокарва Пътя и осмисля писмената. Премества пределите на достоверност и фантазия. На Вериния дарен и удържан талант на историк и писател нищо не се опира – от Алкивиадовците до Джем Султан, от Анна Комнина до Софроний.

Научната й дързост в османистиката е вече измервана. Пластовете на белетристичния й език са отваряни. Това, което написа за българската история обаче, хулено или крадено от „колеги по перо”, тепърва ще буни самопознанието, а един добър ден ще влезе и в учебниците...

Помним от „Летопис на смутното време”: „Най-лошото е, че народът ни е без истински първенци, кръвта му не успява да се избистри през поколения охолен живот. Смогне ли някой да прокопса, или ще го ограбят душманите, или ще му смъкнат главата...”

Историческите паралели, които Вера Мутафчиева прави с удивителната лекота на ерудит, никога не робувал на предразсъдъците, са между най-проникновените текстове, писани на български език. Иберия и Балканите, аянството и развитият социализъм, изгнанието и надеждата, предателството и наивността, цинизмът и благородството на миналия и днешния ден. При Вера има всичко. По много. Истинско и измислено. Няма илюзии и самозаблуда.

И по „простата сметка” – завършена е трагичната съдба на Вера Мутафчиева в новата ни културна история. Няма извор на такова могъщо слово, няма толкова дълбок познавач на човешкото – и мъжко, и женско в историята, няма по-умен раздавач на знание и приятелство от нея.

Помним: „Но животът си струва и труда, и опасностите, той е нещо, което съдържа всички неща, както вълшебни, така и отвратителни. Щом човек възжелае едно от тях, задължен е да приеме и останалите – тоест, да живее. Проста сметка.”

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA