За две книги на Вера Мутафчиева. Биографии и идеология
Десислава Неделчева, Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. LiterNet, 2004-2006 г.

“Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев” излезе през 1997 година, три години преди “Бивалици”. Двете книги произвеждат странна критическа загадка - те са неимоверно трудни за рефлексия, защото изглеждат свръхмонолитни. Критическото им допускане е осмислен отказ от такова. Напълно завършен и цялостен, биографизмът на Вера Мутафчиева представлява ценен професионален капитал.

В началото си мислех, че четенето на едната книга ще раздели от само себе си четенето на другата. Нищо подобно не се получи: свършвах едната и започвах другата няколко пъти, за да предвидя различията, да ги съединя по определен начин, който не достигах. Разчитането на този двоен биографизъм може да доведе до сериозен теоретически колапс. Книгите се четат иначе лесно, което така засилва своята трудност, че започваш отново да подхождаш към тях леко. Получава се омагьосан кръг, който не позволява лекомислени заключения.

* * *

В някои свои части двете книги припокриват съдържанията си - бащата е предмет на първата и голяма част от втората книга, както и дъщерята. Тази бавна определеност на едното от другото е всъщност много по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, отливайки се в уж прозрачен взаимнодифинируем биографизъм. Деепричастието “разгадавайки” отива към нескончаемата дейност по пътя, единствено заместваща словосъчетанието “дълго сфинксово анализиране”, чиято цел е да бъде насочено право към себе си. От друга страна, то отпраща към действие, което така или иначе ще бъде направено. Срещу това застава “Опит”-ът за биография - частично колебание, което е нарочно в полза на конструирането, на многозначността на “опитването”. Като че ли биографията е много повече опит, отколкото биография. Една от възможните биографии с един от възможните езици за нея. Корицата на “Разгадавайки баща си...” представлява старожълта (миналото, спомена) снимка на младия Петър Мутафчиев. Още корицата обединява името на бащата и дъщерята в “ние”. Разликата е в двойното корично присъствие на бащата (който е не само в изписаното си име, а и в снимката). Оттук следва двойното задължение пък на дъщерята - тя ще попълни със словото си родовата форма. Биографията всъщност е конструиране на взаимносвързания родов смисъл. За двете биографични книги е немислимо А+В да не даде АВ, тоест, родовата последователност е гнездото на Аз-а, а предметът на “разгадаване” е именно “коя част от теб повтаря опита или кадърността на предците” (Мутафчиева 1997: 3). Атавизмите са активирани. Ако е налице болезненост на докосването навътре в родовите форми, то е поради занемарената работа на себепознанието и анализа. Оттук идва формулирането на необходимостта да се прави биографията. Идентичността трябва да бъде по този важен начин заработена (звучи малко грубо, но справедливо). Ще я откриете, когато я заслужите. Тогава тя ще сте вие, а междувременно работата не бива да изостава. Човекът се разпознава чрез другия и биографията е това “чрез”.

Биографията. В началните страници на “Разгадавайки баща си” се уточняват “методите” на биографстване и специалното място на тълкувателните противоречия като ключ. “Криейки, човек се разкрива не по-слабо, отколкото ако проповядва” (Мутафчиева 1997: 6). Тук текстът на Вера Мутафчиева няма предвид някакво отявлено фактическо “криене”, а по-скоро има предвид скритата история. За да се види, тя трябва да бъде анализирана, “претълкувана”. Как да навлезем, къде да потърсим, за да извадим от миналото по-истинската история? Жак Лакан предлага да вземем в ръце “разгадаващия симптом - езиковата дейност” (Вание 2000: 23). Писането на Вера Мутафчиева ще бъде предмет на писането на Вера Мутафчиева, когато разгадава баща си. За многогодишното писане отговаряме само пишейки. Бащата Петър Мутафчиев е посредник - той е причинител и причина, виновник и потърпевш. Ето едно отговорно твърдение: Петър Мутафчиев причинява писането на дъщеря си. Той от своя страна ще бъде изследван пак чрез това писане. Биографията следователно е едновременно резултат и инструмент. На същото място в “Разгадавайки баща си” има следния въпрос: “Има ли едничък обект на биография, който би се израдвал на образа си, рисуван от другиго?” (Мутафчиева 1997: 6). Биографът и неговият обект са веднъж завинаги сдвоени в своя род и в своето проговаряне. Речта замества с думи житейските факти. Търсят се окончателните думи за тази символизация. В случая нещата изглеждат още по-жестоки. Петър Мутафчиев умира, когато неговият настоящ биограф Вера е само на 14 години. Той си отива, преди думите да го отместят символически. Оттогава той ги предизвиква за една последователна словесна символизация. Вера проговаря/прописва, вземайки думите вместо/на баща си. Така изглежда тази заместваща родова ситуация. “Да понесе и предстоящото - до смъртта си и главно след нея” (Мутафчиева 1997: 69). Според написаното от Вера Мутафчиева, преживяното от бащата след неговата смърт, е доста повече и по-обезпокоително - тук се фиксира социалното време след 9 септември 1944, когато Историята и Гласът на Бащата биват забранени. Тогава обаче се намесва и още едно обстоятелство - самата Вера влиза в бащината История - тя прописва/проговаря - и Бащата продължава да събира преживявания чрез езика на дъщерята. Употребеното няколко пъти в “Разгадавайки баща си” вазовско “Линее нашто поколенье” засяга невъзможността от пълно речево заместване. Пък и едно дете винаги опитва езика на баща си, без да успее въобще да го погълне. “Опитът за биография” е поредната градивно-отчайваща стъпка от страна на дъщерята. От биографа се изисква огромна смелост и професионализъм, какъвто притежава тъкмо Вера Мутафчиева. През цялото време на четенето на двете книги, наблюдавах и се учудвах на инструменталния професионалистки начин на биографстване - студен, суров, саркастичен, ироничен спрямо бащата, себе си и семейството. Очакваните пролуки от страна на носталгията и любовта се проявяваха така трудно и сдържано. Има ги, но не можеш с лека ръка да ги уличиш в чувствено разтапяне на текста по родното и семейно-идиличното. Нещо повече - Вера Мутафчиева обявява любовта за “метод” в биографията, казва: “и да не си бил влюбен в обекта на биографията, бездруго ще се влюбиш в течение на своята работа над него, загдето ти е струвал много” (Мутафчиева 1997: 7). Става дума за едно съществено усилие от страна на биографа-дъщеря - знакът на Бащата е уловен, уловено е празното място, липсата, която все повече се попълва, но какво има под нея/него: има само някакво изгарящо желание да се пише/говори. Това желание е силно, агресивно, стихийно. Оттук идва немското дисциплиниращо писане на Вера Мутафчиева - да озапти, да ограничи, да вкара в приетите успешни рамки своята дъщерна задълженост, да направи легален своя суров дълг, който отдавна е престанал да бъде дълг към бащата и се е превърнал в дълг към себе си. Мъртвият баща и неговият Език и История са станали задължение пред потомството, въобще пред българския народ. Още една подробност - от опит знаем, че историческата наука окрупнява личните истории, намалява индивидуалните различия, за да излее по-общите исторически форми. Биографията върши тъкмо обратното, уголемявайки личността до нейната уникалност.

Какво прави историчката и писателката Вера Мутафчиева? Тя преди всичко внимава. От една страна, описва едрите кръгове на историята, от друга - кроткия анализ на всекидневието. Тя не може да избере, вършейки изкусно работата си. Тази двуединност на Езика дава една свръхлична отдаденост не просто на различния режим на разказа, а на строга последователност на научните и писателски принципи. Един от вариантите, при който личното/биографическото се пресича и доближава до общото/историческото, е изработването на митическа схема на биографстване. По отношение на Вериния баща, митичното изпреварва оформянето на историческата и писателската позиция на дъщерята. Вера Мутафчиева е в ситуация да се научи да бъде дъщеря на митичния Петър Мутафчиев, да не потъва в никоя от своите лични драми, защото принадлежността й към готовата форма-мит не би могла да я изхвърли отвъд очевидността на вечното и общественото. Затова справедливостта е неин основен принцип. Традицията и митът дават идентичност, която обаче отново и още по-трудно трябва да се заслужи. Поради тази “приготвена” за Вера Мутафчиева обществена форма на съзнание, произлизат няколко особено ценни професионални (вероятно и лични) неща: не познавам друг така умерен писателски почерк, закръглен и малко суров, но изключително трезв и почтен. Стилът на писането е също морална категория. Той позволява едно наистина успешно и много полезно критическо отнасяне към българското социално битие, към гражданската немара. Такъв ангажиран с обществените проблеми език и стил изцяло дебатира върху традицията, която според известното определение на Т. С. Елиът, зависи от “степента на историческото чувство” / “чувство за вечното или чувство за преходното, както и чувство за двете заедно” (Елиът 1980: 36).

Бащата. Така или иначе, вече направихме един психоаналитичен тунел, откъм Лакан, сред двете книги на Вера Мутафчиева. Да продължим още малко. В редицата “Другият е в Мен: Аз е някой Друг” мотивът, този път на Юлия Кръстева, е в отделянето като загуба и раздвояване едновременно. “Бащата [...] е вашият дискурс” (Кръстева 1992: 52). Самопознанието е възможно само при условие, че собственото Слово се насочи и включи Другия. В книгите си Вера Мутафчиева свидетелства за Другия още преди да е дошла на бял свят - тя използва говорене в отлятата родова форма. (Да си спомним тук за подобен речеви модел в “Преди да се родя” на Ивайло Петров.) Годежът на майката и бащата на Вера и всичко останало от света на пред-раждането, говори за едно разбиращо присъствие при явно отсъствие. Предварително отиграване на една бъдеща психическа ситуация. Възможно ли е да предотвратим бъдещите травми, ако репетираме раздялата с майката, още преди да сме заченати? Ако можем да избегнем майката, то неминуемо ще попаднем на бащата, чрез когото ще проговорим майчиния език. Детето Вера попада в ненарушимия ритъм на Бащата - неговото писане, неговите научни проучвания, неговите пътувания. Рисуването на двегодишната Вера дава един резултат - портрет на бащата. Разказите на Бащата, докато я лекува, заселването на Бащата в Университета, установения режим на мълчание между бащата и Вера - този символичен кръг ясно определя отделните територии на Майката и Бащата. “Можех да вървя с него докрай света, понеже нищо не искаше от мене. Той си мислеше, аз пък си мислех друго” (Мутафчиева 2000: 63). Тази хармонична ритуалност се срутва в един кризисен момент: детето сънува кошмари, има плашещо въображение и бащата, сравняван преди това с Дядо Боже, е посъветван да сложи край на тази “болест” чрез собственоръчен бой. Този акт изниква като своеобразен бунт на бащата срещу ужасяващото Символно изобщо, бунт срещу собствената си (неунищожима) мощ. Първият разрив между баща и дъщеря е последван от втори (години по-късно). Настанилата се взаимна студенина в отношенията причинява огромно страдание и на двамата. Тази ситуация ражда следващото важно психическо ядро - развива се страх за бащата от идващата болест и смърт. Смъртта идва като подозрение у дъщерята, че бащата би могъл просто да си иде насред цялата житейска нееднозначност. Белезите на живия, действащия баща започват да се отменят: “За минута не допусках, че татко ще умре - изключено! Единственото, което противоречеше на детинския ми оптимизъм, бе, че той нито четеше, нито пишеше” (Мутафчиева 2000: 200). Със смъртта на бащата идва властта на забраната. Усещайки задаващите се деветосептемврийски репресии, бащата “не искаше да живее”. Смъртта спасява Символизиращата забрана - Петър Мутафчиев бива поруган от комунистическия режим, книгите му се забраняват, а роднините на семейството се отричат от него (”забранен завинаги автор”). Изведнъж името на историка е забранено, отменена е неговата лична и нелична голяма История. Името на мъртвия баща потвърждава предстоящите (исторически) липси. Именно тази забрана - тук вече стигаме до Фройд - осигурява идентификацията на дъщерята. Историческото убийство на бащата се случва, въпреки че е неправомерно. Отложено е тържеството на Словото, свързващо Бащата с дъщерята. Затова след 10 ноември 1989 година Вера Мутафчиева с многобройните си издания припомня празника - свободата да се прави (пише) онова, което е било забранено. Следствието на психоаналитичната теза за “отложеното послушание”, идещо чрез чувството за вина, Фройд формулира като: “Мъртвият баща станал по-силен, отколкото бил като жив.” (Фройд 1992: 221). Докато “послушанието” е било отлагано (всъщност през цялото време дъщерята е ползвала бащиния инструмент - писането и Историята). Този инструмент е бил ползван политически, намирайки своята социална среда.

В “Бивалици” Вера Мутафчиева диктува и преписва бащините ръкописи на “История на българския народ”. Малко преди смъртта си бащата е “сякаш несъществуващ”, докато пише Историята в незапомнен студ и глад. Писането на Вера Мутафчиева по някакъв начин винаги възстановява историческия монумент.

В “Разгадавайки баща си” тя преразказва ненаписаното съчинение на баща си, употребявайки своя/неговия глас (Мутафчиева 1997: 128). Заедно с това, нейното писане явява и предишната заплаха от детрадиционализиране, от изчезване на историческото. Оттук пряко изскача един груб, но правомерно излизащ напред теоретичен въпрос: щеше ли Вера Мутафчиева да стане голяма писателка, ако писането на баща й не беше забранено? Разбира се, глупаво е да отговаряме на такъв детински въпрос.

Едновременно с налагането на комунистическото вето върху Името-на-Бащата (Лакан), майката (на Вера) допълнително, но напълно предполагаемо, от своя страна конституира функцията на Бащата. Майката в двете книги на Вера Мутафчиева закрепва бащиното статукво, тя подкрепя мъжа, преписва историческите съчинения на мъжа, върху нея пада най-силно забраната на името му. През майката минава Словото, което ще намери дъщерята. В “Бивалици” майката е коравосърдечна (приучва детето към самотно заспиване) със строги възпитателни методи. “Тя бе установила приликата ми с татко в едно отношение: съпротива срещу всяка намеса във вътрешните работи, стремеж към независимост без оглед на цената й [...] мамините дни бяха посветени на борбата против нрава ми” (Мутафчиева 2000: 43).

Майката е онази, която се бори срещу органичното предизвикателство, идещо от двойката баща-дъщеря. Тя се бори с болестите на мъжа, на децата, с глада, с оцеляването по време на бомбардировките над София, с домакинството, с бездомничеството, с възпитанието, с унижението. Докато Бащата Е, то Майката е онази, която е преценявана, критикувана и накърнявана. “Горката мама [...] Никога няма да бъда като нея!” (Мутафчиева 2000: 255).

Социалното и Историята. След смъртта на бащата дъщерята вече се е престрашила, сдобивайки се с бащините оръжия. (И в буквален смисъл, когато Вера, скоро след погребението на баща си, тайно взема ключа за “татковия кабинет” в сградата на Софийския университет, прониква призори в него и “открадва” от “средното чекмедже на бюрото барабанлията и валтера” на баща си, които укрива в продължение на доста години.) През онази ранна сутрин в кабинета на Петър Мутафчиев се случва още нещо важно: Вера осъзнава, че очертанията на писалището на баща й поръбват всъщност собственото й минало. “Тук завършва то”. След този момент на остра лишеност спрямо бащата, миналото ще започне да възниква, да бъде продължавано, конструирано. Може би тъкмо в този момент на липса, от една страна, и на радост поради олекотяване от бащиното бреме, от друга, се раждат тези мемоари. Миналото започва да се мемоаризира още след смъртта на бащата.

Защо толкова години по-късно миналото е описано и публикувано? Естествено, заради отпадането на социалната забрана върху името на бащата. Има обаче и една по-основателна причина - заради заплахата от изчезване на особено важен пласт от колективната памет. В “Културната памет” Ян Асман дава праг от 40 години за съществуване на живия спомен. Това е и едно от основанията за написването на книгата на Асман (2001: 11): “Днес достига своя край нещо, което ни засяга много силно в личен и екзистенциален план. Едно поколение от очевидци на най-тежките престъпления в човешката история си отива [...] и формите на културна памет се превръщат в проблем”. Съществена и тънка е границата между личната биографична история, родовия спомен и общата историческа парадигма. Как върху крехкото тяло на тази граница, се разполага писането на Вера Мутафчиева? Къде свършва автобиографията и къде започва историята, в кой момент кое поражда и образува това преминаване?

В нашия случай е валидна амбивалентността на символите, припокриваща Бащата с Историята. “Случваше се нерядко при ново запознанство допреди час непознатият да рече заговорнически: аз пазя Историята на баща ви” (Мутафчиева 1997: 159). Малката (лична) история или голямата (“История на българския народ”) на Петър Мутафчиев е предмет на тайното забранено съхраняване? Коя от бащините истории е повече история на дъщерята? Според вече цитирания Ян Асман (2001: 42-3), “там, където миналото вече не може да се помни, т.е. да се преживява, започва историята [...] Територията на историка започва там, където миналото вече не се обитава от колективната памет на живи групи”. За Вера Мутафчиева е твърде важна уговорката, че тя описва преди всичко не своя живот и този на Петър Мутафчиев, а “поколението му навред из Европа. Знайно е: никой не може да бъде изследван, ако го изолираме от време и място - това се старая да не допусна” (Мутафчиева 1997: 77). По този начин в двете книги навлизат подробни описания, напомнящи пътните разкази от “Белия свят”, на Боженци и Габрово, на поминъка, на “насилственото” женене и секса на тогавашните българи, на патриархалността и социалните възгледи, на договарянето на прислугата в София на Солни пазар... Едно от големите писателски и етични постижения в тези книги са тъкмо социално-антропологичните разрези на обществените стопански и политически процеси. Има широки коментари на т.нар. “буржоазна опозиция”, на събитията около бомбардировките над София (които напомнят описанията на бомбардировките от “Американски речник” на Дубравка Угрешич), на бригадирското движение и дошлия комунистически режим. Върху цялата панорама на историческите събития преди и след септември 1944 година са насложени, освен личните истории на бащиния Мутафчиев и майчиния Трифонов род, и други лични трагики - на шестчленното еврейско семейство на фройлан Сабине, умъртвено в пещите на лагерите на смъртта, на учителката по френски мадмоазел Дебийо и т.н. Винаги със специален акцент в двете книги са пасажите, отнасящи се до моралния и професионален статут на българската интелигенция. Тук критиката на социалните нрави, на манталитета и традицията, са сурово-изящни. И много полезни. Извънредно гражданска е моралната позиция на писателката в мотива: “последните поколения не знаят”. В книгите има дори автоцензурен упрек заради егоизма на личната история и спестяването на “фона”. “Оттук нататък повествуванието ще има фон” (Мутафчиева 2000: 149). Можем отделно да изследваме трансформациите на паметта - как личното и семейното у Вера Мутафчиева се отлива често в по-строгата форма на институционалната историческа памет. Забраната върху името и работата на бащата, а следователно и върху изборите на майката, е довела до други социално-легитимни форми и огнища на тлеене в паметта. Формите на съпротива на паметта са сред търсените от нас инструменти за личностна идентификация. В зависимост от това - кога и колко си спомня Вера Мутафчиева, се моделира моралната перспектива, иронията и критическият начин на обговаряне на случилото се спрямо историческия момент. Да напишеш личната си история - това е моралната отговорност пред отиващите си и идващи поколения. Така най-ясно практически формулираме Вера-Мутафчиевия стил - той е равномерен, в смисъла на текста на Петър Мутафчиев от “Към философията на българската история. Византинизмът в средновековна България”: “На първо място стои въпросът за странната липса на приемственост, последователност и равномерност в политическия и духовен живот на българите” (Мутафчиев 1994: 350). Някои от белезите на този стилистичен модел са: висок архаичен и съвременен жаргон, понякога отклоняващ се по посока на моралистичен интелигентски патос, а друг път забиващ в образован хашлашки дисидентски бунт. Особено цветни в това отношение са архаичните местоимения и инверсии. Текстовете на Вера Мутафчиева изглеждат в равни части хладнокръвно-умерени и хумористично-забавни, в които някъде се обособяват ту внимателна и без прекаляване носталгия, ту странни обрати между топлото домашно и отчужденото домашно (на места има фрапантни, жестоки констатации за бащата). Този стил си позволява риторически хитрини най-вече чрез иронията, която застрахова при превишена порция от класическо-старомодното и тутакси застава на обратната страна - в полза на “широката читателка аудитория”. Подобен похват са и “просветителските беседи”, популярните снизяващи операции, заради по-лесното разбиране и преценката на традиционно високи сфери. Двупосочното иронизиране дава илюзията за внушителна правдоподобност: вторичната гордост на езика насред себеизненадващо оттласкване. Разказът се надгражда в няколко нива - коментар на събитието, последван от коментар на коментара, последван от нови въпроси или допълнения, отбелязани в текста чрез скоби или други “потайни” премълчавания, които само изиграват секретност, тъй като по-нататък текстът ги разбулва непряко.

В двете мемоарни книги на Вера Мутафчиева съществуват и различни по вид подстъпи към “изваждането” на детството. Една от смелите страни в тази работа е в това, че детето Вера не разказва толкова през детето Вера, колкото през възрастната Вера. А тя не играе лековато на дете, не инфантилизира изкуствено разказа, а борави честно с днешната си анализаторска позиция. Твърде лесно би могъл този разказ да изгуби фокуса и да бъде запленен от сладкото или тягостно приближаване и наслагване на ролите. В “Разгадавайки баща си” обаче има една наистина виртуозна ситуация, получена в резултат точно на това наслагване и размяна - “Много ми е жал за оня трийсет до трийсет и пет годишен млад човек - могъл би днес да ми бъде син, - дето прекарал младостта си по-зле от каторга.” (Мутафчиева 1997: 70). Дъщерята се е превърнала в майка на баща си, тя някак изчерпателно вече го е поела и той се е слял с нейната игра. Анализът веднъж завинаги е проговорил, замествайки езика с кръвта и обратно. Всички ние се оказваме бащи и майки на нашите бащи и майки. Социалното ни обгръща в потушаването на чувството за вина от минали исторически грехове и престъпления. В този пункт социалното и историческото са общовъзникващи. Освен майка на своя баща, дъщерята става и майка на свои деца - “моите немскоизучени дъщери”. Съзнавайки забраната над бащиното име и дело, тя трябва да живее във вече станалия враждебен чрез посегателството върху бащата социум, и да отглежда своите/неговите членове, да използва общия език. Съхранявайки обаче паметта за несправедливо забраненото име, тя използва все пак бащините инструменти в социалното си реализиране. Чрез опита за биография на бащата, тя преживява още веднъж неговото символично убийство, тя сама го убива, замествайки липсата му с езика; тази езикова реконструкция го измества. За да го възстанови в езика, дъщерята трябва отново и отново да преживее убийството. Възстановявайки го обаче, тя премахва и бремето за убийството от плещите на колектива. Дъщерята символически освобождава убийците на собствения си баща. Тя става своя баща, изкупвайки общата вина. Подобни родови припокривания за “клана Мутафчиеви” са силно концептуални - “Разгадавайки баща си” тръгва от разказа за дядото-комита Стоян и неговия баща, както и за баба Дона и нейните родители. Връщането назад е с четири поколения - до самата Вера, въпреки че в текстовете й косвено присъства и петото поколение - това на нейните деца. Мутафчиевщината мотивира своята родова зададеност през родното място и прилежащите му инстинкти. Книгите боравят с чисти равенства: чертите на Петър Мутафчиев били сбор от тези на родителите му и т.н. Почитта към правилата в живота се определя от два типични за родовата хроника на Вера Мутафчиева въпроса: “коя част от теб повтаря опита и кадърността на предците” и “дали у него вече се е обадила кръвта на предците...” В “Бивалици” присъства и един сериозен “доказателствен” пласт - особеният дублаж на фотографиите. Снимките регистрират строго и двустранно - откъм смъртта и откъм живота. Все пак привилегията на най-сигурни носители на родовите спомени и линейността, носят жените. Бащата Петър Мутафчиев, отдавайки се на историята, се оказва “невиждано неисторичен - дошъл от нищото, никой, човек без минало” (Мутафчиева 1997: 5), той е без родов спомен. Според жена му и най-вече според дъщеря му, в него липсвало “чувство за време” (Мутафчиева 1997: 126). Няколко пъти в “Разгадавайки баща си” върви напевното: “ходи той ничий”. Бащата е част от редицата, той е тази монолитност - “Автархична, затворена система, чието силово поле осуетяваше всеки допир” (Мутафчиева 1997: 5). Обратно на тази бащина стройност отвътре, дядото-комита Стоян действа активно отвън, но по зададената горна бащина целокупност - и “Стоян пропуснал шанса да се запише в историята” (Мутафчиева 1997: 17). Да се запишеш равно ли е на това - да правиш история? Историята, говорейки през ръката на Вера Мутафчиева, има следната теза за българите: “ние просто не искаме или не обичаме да пишем” (Мутафчиева 1997: 24). Бащата пише историята и едновременно той е самото Слово. Двойното бреме на дъщерята изисква тя да бъде своя Баща и да го коментира. Тази последна роля е единствено нейна.
 
БИБЛИОГРАФИЯ
Асман 2001: Асман, Ян. Културната памет. София: Планета-3, 2001.
Вание 2000: Вание, Ален. Лакан. София: ЛИК, 2000.
Елиът 1980: Елиът, Т. С. Традиция и индивидуален талант. Варна: Г. Бакалов, 1980.
Кръстева 1992: Кръстева, Юлия. В началото бе любовта. Психоанализа и вяра. София: Критика и хуманизъм. 1992.
Мутафчиев 1994: Мутафчиев, Петър. Към философията на българската история. Византинизмът в средновековна България. // Философски преглед, 1931, № 3. Цитирано по “Защо сме такива”. Съст. И. Еленков, Р. Димитров. София: Просвета, 1994.
Мутафчиева 1997: Мутафчиева, Вера. Разгадавайки баща си. Опит за биография на Петър Мутафчиев. София: Савана, 1997.
Мутафчиева 2000: Мутафчиева, Вера. Бивалици. Книга първа. София: Анубис, 2000.
Фройд 1992: Фройд, Зигмунд. Тотем и табу. София-Плевен: Евразия-Абагар, 1992.
 


 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA