“Случаят Джем” и “Аз, Анна Комнина” от Вера Мутафчиева:от историята-герой към историята-повод
Мари Врина-Николов

Писателка и историчка-османистка, Вера Мутафчиева е много известна и ценена в родината си. Автор е на много романи, повечето исторически. Защо обаче се спирам по-специално на “Случаят Джем” и “Аз, Анна Комнина”? Тези произведения са жалони в творческия път на писателката и затварят един кръг: “Случаят Джем” не е първият роман на Вера Мутафчиева, но е първият, написан в решително модерна повествователна форма; излязъл през 1966 г., той е според мен първото българско произведение, скъсващо решително със социалистическия реализъм – единствения признат по онова време “творчески метод”, въпреки повеите на известно размразяване. В другия край на веригата е “Аз, Анна Комнина”; това не е последната книга на писателката, но е последното й художествено произведение, узряло по време на комунистическия режим и издадено след промяната, през 1991.

Много общи точки свързват двете книги: заличаване на границите между историческите епохи чрез непрестанен диалог между минало и настояще, живи и мъртви; полифонично повествование, нелинейна темпоралност и фактът, че двете произведения придобиват особен смисъл в контекста, в който излизат на бял свят.

Същевременно, двата романа са твърде различни. Първият отразява предимно размишленията на историчката Вера Мутафчиева върху историята и отношението личност/история. Присъствието на историята е така силно, така въздействащо в разказите на всички повествователи (историята е дори съдия в своеобразното съдебно дело), че можем да я възприемем като действащо лице. Втората книга, най-“женската”, писана до момента в България  (авторката е жена, разказът се води от жени и главните героини са жени) е по-скоро размисъл на една преживяла много жена: отношението й към властта и нейната притегателна сила за интелектуалците, формирането и ролята на интелектуалеца в обществото, майчинството, възпитанието, брачната любов и др.

Бележещи емблематични етапи в развитието на една необикновена българска писателка, двете книги са показателни и за повратите и превъплъщенията на социалистическия реализъм в България.

“Случаят Джем” или историята като герой

Първото издание на “Случаят Джем” излиза през 1966, т.е. десетина години след размразяването.

Нека се върнем малко назад: след установяването на комунистическия режим в България, след победоносното нахлуване на Съветската армия – “освободителка” в България на 9 септември 1944, съществуващите издателства и литературни списания постепенно са закрити и на тяхно място се създават нови, тясно зависими от Комунистическата партия, която диктува задължителната за всички идеологическа линия. Писателите си налагат силна авто-цензура пред угрозата от репресии, които някои от тях изпитват на собствен гръб : престой в “трудов” лагер (като Димитър Талев), изселване в провинцията или пък критики, хули и унижения (като писателя Димитър Димов през 1952 по повод на романа “Тютюн”) и отстраняване от литературния и културния живот на страната. Съюзът на писателите, създаден през 1913 г. и действащ преди войната като независима синдикална организация става напълно зависим от Партията. Както и в Съветския съюз, моделът, който нова България следва старателно и покорно е единственият признат и наложен “творчески метод” – методът на социалистическия реализъм.

Един бърз преглед на архивите на “Литературен фронт”, официален орган на Съюза на писателите от 1944 до 1990, дава добра представа за социалистическия реализъм в България. Ясно се вижда естетическото безсилие на тази доктрина, чието съществуване се основава предимно на възпитателната роля, която има да играе(1) . Ключовите думи от този период са “реализъм”, “Партия”, “борба срещу западния упадък и буржоазното мислене”, “да служи за пример”, “да отразява живота”, като непрекъснато се разобличава модернизмът, приравняван с абстракционизма, декадентството, буржоазното влияние и ревизионизма. Не можем да не отбележим изобилната употреба на бъдеще време и повелителни форми (литературата трябва…, литературата ще бъде…) 1. В статия, публикувана в броя от 15 ноември 1947, критикът Иван Руж излага своето мнение за художествените качества на една литературна творба и постулатите на социалистическия реализъм: “Затова е необходимо авторът на произведението да стои близо до действителността, да поддържа връзки с нея, да познава истинския живот, обществото, да изучава основното, характерното – движещите сили – на обществените противоречия и борби, които запълват човешката история от най-древни времена: борби между свободни и роби, борби между дворяни-феодали и крепостни (в средните векове), между капиталисти и експлоатирани (при капитализма), да отрази неизбежното загиване на експлоататорските класи…”

Философът Тодор Павлов от своя страна дава възможно най-тавтологичното определение за социалистическия реализъм: “Изкуството днес, при съвременните условия и задачи, е и трябва да бъде дълбоко и последователно докрай класово-партийно или по-точно социалистическо-реалистично, т.е. не само реалистическо, но и социалистическо, не само социалистическо, но и реалистическо”. (2)  Трябва да признаем, че поради спецификата на своето развитие, българската белетристична традиция е силно свързана с реализма, което може би допринася за лесното проникване на социалистическия реализъм в България, но това схващане би могло да бъде развито в друго изследване.

След настъпилото през 1956 г. размразяване, българската култура навлиза в нов повратен момент. Започва период на надежди и дискусии, белязан схематично от болезнената равносметка на Партията, от преоценката на стойностите и събитията, от сблъсъка между консервативни догматици и млади реформатори. До 56 година се издават само един литературен вестник (“Литературен фронт”) и едно списание (“Септември”) ; през 1957 се взима решение за създаване на четири нови периодични издания : "Пламък", "Литературна мисъл", "Родна реч", "Народна култура". По това време излиза на български и Солженицин ("Един ден на Иван Денисович"), а някои критически настроени писатели имат смелостта да изразят своето лично мнение. Въпреки затягането на режима през 60-те години, българската литература се отваря за света, благодарение на преводачите, които се опитват да извадят България от културната й изолация и запознават читателите с някои творби на френски и английски автори, което оказва своето влияние върху българските литературни жанрове и стилистика. В един документален филм, посветен на Йордан Радичков(3)  - друг значим новатор в българската проза (по-специално в разказа и повестта), писателят нарича периода на 60-те години “меден месец на българската литература”, през който цензурата и натискът на властта не са така силни.

Именно в тази обща ситуация излиза "Случаят Джем"(4) , един тъй модерен по форма роман спрямо всичко, писано преди или по същото време, с толкова "еретично" послание, че с учудване се питаме (учудване, което впрочем авторът и до днес споделя!) как е успял да види бял свят. В предговора към най-новото издание(5)  на романа, Вера Мутафчиева разказва за пречките, съпътствали излизането му на бял свят: както често става преди 1989 г., “Случаят Джем” излиза благодарение на смелостта на редактора, Есто Везенков. Отхвърлен (както толкова други!) от официалното издателство “Български писател”, ръкописът е препоръчан от Есто Везенков на Издателството на НС на ОФ, което го публикува. Любопитно е, че усложненията не идват от критиката, станала доста предпазлива след литературния и политически скандал по повод романа “Тютюн” на Димитър Димов през 1952/53, а от университетските среди на историците-османисти, към които се числи самата Вера Мутафчиева. Всъщност, сред чуждестранните (и най-вече западни) учени се разпространява слухът, че авторката е плагиатствала. През 1967 комисията отказва да присъди на Вера Мутафчиева Димитровска награда, висока чест, оказвана на шепа творци. Слуховете обаче не накърняват авторитета на историчката, нито успеха на книгата, която за кратко време е преведена на румънски, руски, чешки, полски, италиански, немски и дори френски(6) .

Според мен, това е първият модерен роман, издаден в България след 1944(7) .

В период, когато изборът на сюжет от миналото се насърчава само, ако възпява българските патриотични ценности, “класовата борба” между крепостни и феодални владетели, пролетариат и капиталисти, национално-освободителните борби срещу османското владичество (при което умишлено се подсилват черните краски в образа на поробителя, представян като див и жесток варварин, жаден за християнска кръв), когато трябва да се възпяват добродетелите на “положителните герои” (т.е. работници, комунисти, партизани), интригата на “Случаят Джем” е твърде еретична: при смъртта на султан Мехмед II Завоевателя през 1481, властта естествено преминава в ръцете на сина му Баязид, който става султан под името Баязид II. Вторият син, принц Джем, образован, ерудиран и опитен военен, подтикнат от спахиите и обкръжението си, оспорва тази власт и предлага на брат си да си поделят империята. Баязид отхвърля предложението и между двамата братя възниква безмилостна вражда. За Джем започват дълги години на изгнаничество и странстване. Подмятан от различните политически интереси на управляващите в Европа, заложник по неволя, разменна монета между Изтока и Запада, който се стреми да забави възхода на Изтока и дори да завземе отново Цариград, Джем пребивава в Сирия, Египет, Родос, Франция, Рим, където е задържан от папа Инокентий VIII, преди да бъде предаден на краля на Франция Шарл VIII. Умира в Неапол през 1495 при тайнствени обстоятелства.

Новаторството на тази книга е в избрания ъгъл за водене на повествованието и в новото за онова време послание. Романът е конструиран като съд на историята, пред който са призовани повече от десет преки свидетели на случая, второстепенни герои от близкото обкръжение на Джем, като покровителствания от него поет Саади или леля му, но също и исторически личности - великият везир Нишанджи Мехмед, д'Обюсон, велик магистър на родоските рицари и много други. Наблюдаваме истинска повествователна полифония, в която всеки разказвач участва със собствения си глас, регистър, дори езикови особености, какъвто е случаят с лелята на Джем. Впрочем, макар че Джем е главният герой на романа, присъстващ в разказите на всички повествователи, самият той не участва като свидетел, което му придава известна тайнствена привлекателност.

Тази форма позволява постоянна съпоставка между минало и настояще, доколкото призованите свидетели, отдавна  покойници, са повествователи и излагат пред читателя своето мнение за историята, а гледната им точка (зад която стои авторът) става съвременна на тази на читателя (прикрит зад обръщението "вие" и приел ролята на съдебен състав на въображаемия съд); по този начин се установява истински диалог между минало и настояще, а историческите граници падат.

Когато великият везир Нишанджи Мехмед паша, който пръв установява смъртта на султана и решава да я прикрие за няколко дни, за да даде шанс на Джем, тъй като не обича много Баязид, той се обръща към читателя по следния начин (стр. 19) : "Радвам се, че историята е потвърдила моето мнение за Баязид II, някога аз не смеех да го изкажа гласно. Впрочем за Баязид вие знаете повече от мене, аз не го видях владетел". И по-нататък (стр. 33): "Толкова ми е приказката, за нищо не стига. Но ние бяхме хора дребни, нямахме пръст в султанските дела. Сега казвате, че върху такива като нас се крепяло великото Мехмедово време, че Мехмед хан стреснал света, защото заложил на нас и нашето добро. Навярно е тъй, вие четете книги, вие знаете. А ние не го знаехме. Иначе може и да бяхме я свършили другояче."

Д'Обюсон, велик магистър на родоските рицари дори си позволява да критикува хората от ХХ в. (стр. 128): “Удивлявате ме: защо считате, че тъкмо вашият днешен свят е раздиран от непримирими противоречия? Защо - въпреки хилядолетния си опит - човечеството през всеки отделен ден е склонно да се лъже, че този ден именно представя връхна точка в човешката история? Ето, ние (тогава смятах - справедливо) бяхме приели своето време за "завой на историята". Чинквеченто, знаете, бе епоха, бременна със сблъсък не само на мнения. Тя подготви трийсет и стогодишни религиозни войни, подготви Инквизицията, Фландърската революция и Вартоломеевата нощ. Е, какво? - ще ме убеждавате, че вашето време било по-съдбоносно?”

Египетският султан Каитбай също се бунтува срещу историята (с. 69) : “Аз съм Каитбай от Мамелюците, султан на Египет и Сирия. Предполагам, че имате важни основания да ме тревожите. А моите основания да ви отговоря са следните: искам да очистя паметта на Джем от мръсните намеци на сганта – от укора на поколенията, както се изразявате. Не е ваша работа да обсъждате владетелските ни деяния. Ние стоим не извън, а над законите на света.

Аз, Каитбай, не съм съгласен с оценката на историята върху нашия владетелски дом например.”

Повествованието далеч не е линейно: обхванатото от романа време се простира от 1481 до 1499, т.е. върху 18 години. Някои периоди обаче се припокриват и са разказани от различни лица; от друга страна присъстваме на известно хронологично ускорение: първата част е сравнително бавна (обхваща малко повече от година), а последната включва събития от четири години. От друга страна, някои пасажи от дневника на поета Саади внасят промяна в повествователната полифония.

Тази дискурсивна стратегия изважда наяве посланието на писателя към читателя: размишление върху смисъла на историята, възприемана като непрекъсната верига между човешките същества, с необходимата солидарност между живи и умрели, като живите трябва да почитат мъртвите, които са им проправили пътя и да се интересуват от тях. Романът е пронизан от въпроса за човешката съдба в колективната история и пред съда на историята. Вера Мутафчиева дава тук личното си и твърде нюансирано схващане на специалист по османска история и първа се осмелява да пренебрегне  властващата идеология, споделяна от голяма част от населението (тъй като петвековното османско владичество е довело до твърде устойчиви митове на колективна идентичност) и да представи османската култура в нейното разнообразие, богатство и противоречие.

Историята присъства толкова осезателно в композицията на романа, играейки ролята на съдия в този своеобразен съд, присъства в речта на повествователите, които непрестанно се позовават на нея (както можем да се убедим от цитираните по-горе откъси), в посланието на автора, че заема централно място в романа, дори се превръща в негов главен герой.

И така, доста сме далеч от “правдивостта и историческата конкретност на художественото изображение [които] трябва да се съчетават със задачите на идейното преустройство и възпитание на трудещите се в духа на социализма” (8) , основен постулат на социалистическия реализъм. Вера Мутафчиева поставя основите на нова, истинска и творческа, романна литература, която ще доведе до други ценни творби, по-специално в жанра на историческия роман(9) .

“Аз, Анна Комнина” или историята като претекст

Между издаването на “Случаят Джем” и “Аз, Анна Комнина”(10)  (1991) лежат двадесет и пет години. През осемдесетте години, социалистическият реализъм доста е загубил от авторитета си в българския литературен живот, а падането на комунистическия режим на 10 ноември 1989 бележи и неговата смърт.

“Аз, Анна Комнина” също е исторически роман, който се отличава от останалата литературна продукция от началото на демокрацията, когато в еуфорията на току-що преоткритата свобода на мисълта и словото, някои български писатели временно или трайно изоставят белетристиката заради публицистиката или дори за някой висок политически пост. Вера Мутафчиева има мъдростта да запази своята независимост и известна дистанция спрямо тези процеси. Което не й пречи да казва, каквото мисли, използвайки своето оръжие – писаното слово.

Както подсказва заглавието, книгата е романизирана автобиография на Анна Комнина, твърде ерудираната дъщеря на император Алекси Комнин, който незаконно завзема властта, след като прогонва Никифор Вотаниат с помощта на младата му съпруга Мария Аланска, която за целта го осиновява. Анна Комнина, която съвсем млада проявява писателската си дарба и увлечението си по науките, е омъжена за Никифор Вриений, отличен стратег, но, ако се вярва на романа, непохватен като  съпруг и отстъпващ значително по духовни качества на жена си. Анна Комнина играе немаловажна политическа роля, но допуска грешката, след смъртта на баща си, да издигне на трона собствения си съпруг, в ущърб на законния наследник, брат й Йоан.  Последният, вместо да я убие или ослепи, както изисква византийският обичай, се задоволява да я изпрати в манастир, където тя прекарва остатъка от живота си.  Името й остава в историята сред тези на най-добрите средновековни автори, благодарение на хрониката в прослава на баща й, “Алексиада”.

Няколко общи черти на повествователната стратегия обединяват “Случаят Джем” и “Аз, Анна Комнина”, като последният роман следва идейната линия на първия.

Тук откриваме същата полифонична структура: повествователите са пет на брой (Анна Комнина, майка й Ирина Дукена, баба й по бащина линия – властната Анна Даласина, дойката й Зое и баба й по майчина линия, която само веднъж взима думата, Мария Българска). Всяка една от повествователките има собствен език и регистър, които търпят развитие в течение на самия разказ (доста голямо предизвикателство за преводача!): това важи особено при Зое, жена от простолюдието, която, общувайки с господарката си, обогатява граматически и лексикално езика си.

Най-изразената характеристика на “Аз, Анна Комнина” е наблюдаваното и в предишната книга заличаване на историческите граници (разказвачките се обръщат често и към потенциалния читател, при което се завързва диалог между живите и умрелите, минало и настояще; те водят дори фиктивен диалог помежду си, тъй като знаят точно какво е казала или ще каже по-късно всяка от тях). Тук заличаването на границите е още по-завършено, защото приема формата на игра с историята: неведнъж фиктивната Анна Комнина, повествовател и главна героиня, си позволява ту критичен, ту ироничен, ту одобрителен  поглед върху творбата на действителната Анна Комнина – “Алексиада”, установявайки един странен диалог между двете. Текстът е изпъстрен с цитати от “Алексиада” (за да отделя ясно двата взаимнопроникващи се текста в превода си ползвам цитати от изданието на “Алексиада” на поредицата Belles-lettres на Budé), коментирани от Анна Комнина – разказвача.

“Седейки над безкрайната своя “Алексиада”, нерядко мечтаех: ех, колко по-леко щеше да бъде, ако пишех истината? Тази например как баща ми удържа властта си при напрежение, което би смачкало кого не другиго – Константинопол и автократорията  съвсем не бяха възхитени от своя василевс, който й вмени десетилетни военни усилия, който иззе златото чак от нашите манастири, за да строи кораби и кове оръжие. (…) Още една истина, която канонът ме принуди да премълча: баща ми не беше силен по нрав и ум, дори не на ръст.” (11) 

Или пък: “(Как ми се е искало – когато пишех “Алексиада” – да изложа именно своите анализи, къде по-увлекателни, че и по-полезни, отколкото пищните ми описания на Алексиевите недоказани победи!” (12)

Но, макар историята да присъства силно, както с постоянните исторически репери в разказа, така и с фактите (войни, победи и поражения), реалиите от византийския живот (главна трудност за преводача) или споменатите исторически фигури, макар и романът да предлага размисъл върху историята, не това е най-важното: историята всъщност е само претекст за автора да изведе умело своите аналогии. Както казахме, “Аз, Анна Комнина” е преди всичко роман, написан от жена, разказан от жени, посветен на една жена. Ако терминът не беше толкова полемичен, бих го нарекла “феминистки”, толкова мъжките образи са бледи, страхливи, самовлюбени, войнолюбиви и толкова неспособни да ръководят, в сравнение с Анна Даласина или Анна Комнина.

Това, което Вера Мутафчиева предлага е плод на дълъг и богат опит, нещо като литературно завещание (да не забравяме, че тя продължава да пише, но мемоари и засега “Аз, Анна Комнина” остава последният й роман): на първо място опитът й на жена, изложен във вълнуващите страници за радостите и вълненията на майчинството, разкъсването на жената между работата, женските стремежи и майчинството, мъката от загубата на дете, болезнената и същевременно спокойна равносметка на цял един живот; но също и общочовешки опит, защото действащите лица претърпяват няколко метаморфози през живота си като Анна, която проявява забележителни способности и голям интерес към науката, поезията, политиката и накрая прозата, като се посвещава на всяко едно от тези занимания с еднакви ум, страст, отдаденост. Това се отнася и до човешките взаимоотношения, които не са застинали, а се развиват във времето: любовта, привързаността, омразата, кавгите, съперничествата, взаимното разбиране, желанието да възпиташ дете, да го формираш по свой образ: това са характерните черти на повествователките, които в крайна сметка споделят една огромна женска солидарност, независимо от това, което ги разделя.

Опитът на писателя също се проявява: Вера Мутафчиева съумява да стои встрани от конфликтите, интригите и политическите игри и в книгата й властта се проявява като ненаситно чудовище, което разкъсва и покварява всеки, който има нещастието да се доближи до него. Даласина загубва своята женственост поради безкрайните си битки да запази властта и да я предаде на сина си, а после и на внучката си; Анна Комнина (след дълга съпротива) накрая й се отдава и изоставя поезията, писането и децата си. В продължение на дълги години тя живее само чрез и за властта, което накрая опорочава цялата любов, топлота и творчески потенциал, които е носила в себе си като безценно богатство. Властта бързо опиянява и променя хората, отнемайки им, без те да подозират, най-съкровеното. В смутното време на промените след 1989, в политическия хаос, когато страната трябва отново да се учи на плурализъм и толерантност, посланието на писателката е ясно и полезно…

Когато затворим последната страница, фиктивната Анна Комнина, създадена от Вера Мутафчиева ни изглежда странно близка и позната, каквото е и желанието на авторката, изразено в края на романа: “На гроба на мама днес цъфна първият трендафил пурпурен, с капчици роса като дребен бисер. Празничен бе изгревът на ранно лято, неправдоподобно бистър над седефенобялото море. Далече из него плуват острови и крайбрежия, защо не се нагледах до насита и пресита… Да, но бях пък царска дъщеря. И написах произведение.

Твърде точно историята сочи кога съм се родила – по изгрев слънце на втори декември хиляда осемдесет и трета, - но й е неизвестна годината на смъртта ми. Тя си остава лично моя работа. Прочее, който поиска, нека си мисли, че съм още пред вас.” (13)

В заключение бих искала да подчертая значението на творчеството на Вера Мутафчиева в контекста на българския роман. Не можем да не отбележим, обаче, че докато чуждестранните преводачи и читатели оценяват по достойнство нейните исторически романи, за което говорят новите издания и високият тираж, творчеството й необяснимо отсъства от новите учебници по литература, издадени след либерализацията на режима(14)  и от критическите публикации. Нека отдадем дължимото на критиците Светлозар Игов, който в “Кратка история на българската литература” говори за “новаторското обновление”, внесено от “Случаят Джем” (15)  и Тончо Жечев, който отрежда значително място на “Случаят Джем” не само в българската, но и в европейската литература(16)  :  “Не може да се отрече, че и в това отношение като опит за третиране на историческото минало на фона на общоевропейската история и проблематика “Случаят Джем” беше ново, обнадеждаващо явление в нашия роман, говореше за дълбоки и належащи промени, за перспективни търсения след периода на илюстративността.”

Няколко години по-късно, сравнявайки Вера Мутафчиева с руския писател Марк Алданов по отношение на общото им увлечение по историческите “дела”, Тончо Жечев прави много точен и верен анализ на “Аз, Анна Комнина” в критическия сборник “Болка от текущото”. (17)

Вера Мутафчиева бе първата, извела през 1966 година историческия роман и романа изобщо извън тесногръдия коловоз на социалистическия реализъм и чисто описателното повествование, характерно в общи линии за този жанр в българската литература от самото му зараждане; тя бе и първата, която публикува роман с безспорна и призната стойност след промените в България. В този смисъл, можем да твърдим, че историята-герой и историята-претекст, “Случаят Джем” и “Аз, Анна Комнина” са жалони в българския роман в полувековния период между 1944 и 1991 година.


1. Вж. Michel Aucouturier, Le réalisme socialiste, Paris, PUF, Que sais-je N°3320.
2. Литература за 11 клас, Просвета, София, 1993, с. 19.
3. “Черказки хроники”, Паралакс, реж. Димитър Петков, 1999.
4. Ползвам изданието от 1985, "Хр. Г. Данов", Пловдив.
5. Изд. Стефанка Банкова, 1999.
6. В превод на  Клод Гило, Изд. Сток, 1987.
7. Някой може да оспори това, твърдейки, че първият модерен роман, излизащ от коловоза на социалистическия реализъм е “Време разделно” на Антон Дончев, издаден през 1964. Повествователната техника, сюжетът и конструкцията на “Случаят Джем” отиват обаче много по-далеч и не са сред основополагащите митове на българската колективна идентичност, които във всеки момент могат да бъдат използвани от който и да е режим, какъвто е случаят с филма, създаден по “Време разделно” през 1985, по време на “възродителния процес”, когато насилствено бяха сменени имената на българските турци.
8. А. Жданов, 1934, цит. във в-к “Литературен фронт”, 9.ІІ.50.
9. Имам предвид друго значимо произведение, “Антихрист” на Емилиян Станев, изд. през 1970, преведено на френски от Барбара Спаковска, под заглавието L’Antéchrist, Editions de l’Aube, 1991.
10. Ползвам изданието от 1994 на “Аз, Анна Комнина” на изд. “Алтос”. Надявам се този великолепен роман да види един ден бял свят на френски; той е преведен от мен по искане на едно швейцарско издателство, което впоследствие фалира. Тъй като историческите романи, още повече от Източна Европа, не са много на мода, моят ръкопис все още чака издател…
11. “Аз, Анна Комнина”, цит. съч., с. 163.
12. Пак там, с. 215.
13. Пак там, с. 387.
14. Основните учебници за българските средни училища (Литература за 11 клас, Валери Стефанов, Добрин Добрев, изд. Анубис, С., 1996; Литература за 11 клас, Тончо Жечев, Милена Цанева и колектив, изд. Просвета, С., 1996; Литература за 11 клас, Йордан Василев, Симеон Янев и колектив, изд. Просвета, С., 1993) посвещават няколко страници на едни и същи писатели (Емилиян Станев, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Ивайло Петров, Николай Хайтов), но нито една на Вера Мутафчиева.
15. Светлозар Игов, Кратка история на българската литература, Просвета, С., 1996, с. 515.
16. Тончо Жечев, Българският роман след Девети септември, Наука и изкуство, С., 1980, с. 196-198.
17. Тончо Жечев, Болка от текущото, Летописи, С., 1995.

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA