Битката за интереси и печалби е с предвидими черни загуби. Нефункционалната лакомия става характерна черта на човечеството
Генка Маркова – 24 часа, 12 декември 2005 г.

Генка Маркова: Г-жо Мутафчиева, 38 години след появата му на бял свят “Случаят Джем” от Златната поредица на “24 часа” и “Дневен Труд” е неговото 28-о издание. Издаван е 8 пъти на български език и още - на френски, на турски - 7пъти, чешки, словашки, унгарски, полски, латвийски, румънски... Когато се появява през 1967г., романът за турския принц, както сама го наричате "пропаднал кандидат за султан", е посрещнат с овации, но и на нож. Ваши колеги османисти са писали спешни досиета в чужбина до катедри и институти, че тук, в София, се е появил роман плагиат. Как се усеща автор в такава съвсем българска ситуация?

Вера Мутафчиева: Е, как да се усеща, ясно е. Макар вече да бях обръгнала на професионални взаимоотношения в академичната среда, някои колеги май бяха се усетили, че чрез романи бих се измъкнала от нея, та взеха всички мерки. Затуй пък организираната им акция втрещи небългарските ми колеги, които изстъпиха срещу нея. А грешката си беше моя: в предговора към първото издание бях заявила, че през XVII век из Европа е нямало тема по-популярна и вълнуваща от “принц Зизим”. Нашите са ми повярвали на съчинетелството, докато съвсем ясно беше, че е изключено при онези обстоятелства да бих имала достъп до европейска литература с тристагодишна давност. Прочее опитът за изработка на компромат завърши без резултат по липса на аргументи. А и да би имало, какво от туй? Малко ли  са битуващите сюжети и герои като Дон Жуан, Фауст и ред още?

Точно както вас в горния случай или когато някои или когато някои ми изтъкват, че едикой си бил повлиян от даден мой опус, отминавам с "българска  му   работа!". 
Но не само българска, уви.

Генка Маркова: През 1963 г. брат ви Боян, учен с изключителни перспективи, емигрира във Франция заедно със съпругата си. Ударът върху вас и семейството ви е тежък, бидейки вече заклеймени като фамилия на “фашистки писател и учен" – баща ви Петър Мутафчиев. И вие отвръщате с “Джем” – книга колкото за  турския принц в изгнание, толкова и за вашия брат изгнаник пет века по-късно. Дали и заради това историята на Джем е толкова истинска и завладяваща? И дали заради тази на пръв поглед необяснима връзка между двамата изгнаници книгата е така европейска и модерна, извън релсите на тогавашната ни литературна традиция?

Вера Мутафчиева: Права сте, че историята на Джем е фасцинирала не като сюжет, а като тема – всъщност теми. Долавях, че в нея има хляб тъкмо в края на шейсетте години, след измамното размразяване на Източна Европа. Искаше ми се да предупредя хората тук да се откажат от всякаква надежда: да разумеят, че между Изтока и Запада съществува не непримирим антагонизъм, а тайно съгласуване на интереси, взаимноизгодно тайно примирие. Искрено се питах: възможно ли е историята до толкоз огледално да се повтаря въпреки отстоянието от половин хилядолетие? А по принцип не вярвам на генералния извод, че това било доказано.

Разбира се, втората тема: непригодността на светлия, добронамерен, духовен човек за участие в играта между политически сили. И до днес съм вярна на това убеждение. Тихо - за да не ги разстройвам -жаля онези свои приятели, които се опитват да внесат разум и човечност във все по-многолюдната  битка за интереси и печалби, с предвидими черни загуби. Вече силно ми се натрапва убеждението, че характерна черта на човечеството става нефункционалната лакомия: сякаш всеки е зинал да живее добре, най-добре. Без да смисли, че това нито някога е било, нито ще бъде. Не е ли по-умно да се съгласиш с хала си срещу известен душевен уют и умствени кефове? “Гладни гробища няма” – казваше баба. И в никой случай не в Българско.

Генка Маркова: Трябва да сте била твърде вироглава и куражлия, за да посегнете в онези години – 1964-1966 – към историята на един турски принц, вместо към някой родолюбив и патриотичен сюжет? Именит съветски византолог пише към предговора за руското издание, че в книгата е третиран вековечният конфликт между творец и власт. Възможно ли беше в българското литературно пространство тогава да се появи такъв прочит на романа на глас?

Вера Мутафчиева: Вярно е, че писах все още неориентирана – извън калъпа на тогавашните изисквания. Бях напълно готова работата ми да не мине, и то се потвърди- Две издателства отхвърлиха моя ръкопис. Едното – “Български писател”, където отговориха, че за никакви османски принцове не могло да става дума. Отчая ме обаче това на Отечествения фронт, където бях пробила вече. Не щеш ли, по същото време получих летална диагноза, сиреч, че скоро ще мра. И предположих: нищо не рискувам, ако ме сгръмосат – нали ще отсъствам. Старият приятел Есто Везенков, опитен редактор, несъгласуван с експеримента “турчина” (прав беше), току отстъпи. Тъй стана то. На следващата година – второ издание.

Длъжна съм да спомена, че за приема на Джем допринесоха и издателства от почти всички “братски страни”, където явно също е било до гуша от правилни книги за превод. Колкото до предговора на големия съветски византинист Ал. Каждан, който взе, че издаде основната ми тема, това забави с 3-4 години изданието на руски; искаха му да снеме единствената фраза за борбата между твореца и властта – по Хрушчово време. Той се заинати. Книгата излезе подир неговата емиграция в САЩ, но без еретическата му оценка. Такива едни.

Естествено у нас нема никакъв акцент върху същата тема – и Слава Богу! Вярно е, че ние сме конформисти поради малобройност, но пък умеем да се правим на каквито не сме. В случая – на глухи.

Генка Маркова: Духът ви на пътешественик сякаш не е знаел предел точно в “Случаят Джем” – описвате местата на неговите странствания така, сякаш сте били там много пъти. А знайно е, че тогавашната власт не ви е давала паспорт да пресичате границата. Разкажете къде и кога след излизането на “Джем” се срещнахте с неговите места и брегове?

Вера Мутафчиева: Описанието на прекрасните ареали и пейзажи у мене дълготрайно заместваше радостта да ги видя и им се насладя. Изпрочитах из енциклопедиите какво представляват те – хептен сухо, предметно. Сетне се впусках да си ги представям и им се любувам. Кой ще ме спре, паспортният отдел ли, където делово ми заявиха, че при брат емигрант хич да не очаквам паспорт. Но енциклопедии все пак имаше, макар и не илюстворани.

Помня, когато през 80-те години в София се запознах с единствения турски нобелист Яшар Кемал. Анадолец. Той ми поясни със смях, че Киликия изобщо не е ни пустинна, нито червена – а рай божий. “Ама пък колко сочно, вълшебно си описала отчаянието на Джемовото оттегляне през пустошта!” Когато едва преди пет години опознах Анадола, тръшна ме прелестта на онази наистина вълшебна земя, не случайно обживявана из между всички ареали на древния човешки свят. Е, рекох си засрамена, голяма наглост е било да си представям божия свят като съзвучен с драматичния сюжет. Тъй бива то: важното е да бъде прекрасно, както рече Яшар Кемал.

По-късно нещата поулегнаха – нали станах член на Съюза на писателите, нямаше как да остана безпаспортна. Че като тръгнах по следите на Джем (книгата мече има тук две издания и пет-шест извън Българско). Трябва да докладвам, че фантазия плюс енциклопедии не бяха ме подвели особено, нещата все пак пасваха. Оттам нататък прелетях, извървях и преплувах кое, къде и как паднало; щастливият ми жребий е, че харесвах съвсем всичко и без всякаква предметна цел. И до сега обичам книгата си “Белият свят”, любовното ми признание пред всичко това.

А затуй, че Бог пък обича да ни лишава от най-скъпото за нас, днес не мога да отида до по-далеко от приятната пицария в съседния блок. Затова – пак благодаря, утре няма да имам и него. Но някъде из мозъка ми (нашият компютър) ще живеят до последно дивните картини на белия свят.

 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA