От времето на Факултета по българска филология бях си изградила твърдото убеждение (сигурно заради това, че никога не съм съчинявала литературна творба!), че писателите са недостижими и недосегаеми - имат свой кръг адепти, живеят сред себеравни. А разочарованията ми от такива люде след формални и неформални срещи в кръжока по литературна критика бяха твърде горчиви. Та затова - писател ли е, за да се приближиш до него, трябва да те е "повикал", да е предизвикал мисълта и чувствата ти. С Вера поисках да се запозная от раз - наред четях Алкивиадите, Джем, Белота, Раковски, Софроний. (И, срам за мене, не бях чувала за "Рицарят"!) Като замествах някого в преддверието на кабинета на Александър Фол в Министерството на просветата, видях я за кратко преди да влезе на среща - беше някъде в началото на 1985 година - с черна блуза, вглъбена, отслабнала, но - свeти... И после - през лятото на 1993-а, отново в преддверието, този път на управителя на БНБ Тодор Вълчев, вратата се отваря и влиза Вера; вече е в цветно лятно облекло, очите зад очилата искрят. Помня как тя от вратата каза: "Познавам се добре с Лили и Тото (Вълчеви). Искам среща с него заради чекмедже в трезора - да прибера ръкописите, да ги скрия от разбойниците, те са навсякъде!" Скачам, посрещам я, каня я да седне (професорът го няма). Предлагам - ако не се върне скоро управителят, аз да му съобщя за посещението й. Помня, като че е днес, споделих: "Толкова отдавна искам да се запозная с Вас!". Представих си дори как в едно-две изречения й изричам всичко, което съм си мислила дотук, защото току-виж, това ще е първа и последна среща... Тодор Вълчев и Вера така и не се срещнаха тогава, но след дни донесоха в кабинета плик от нея - с писмо, в което тя му благодареше за помощта да си наеме "чекмедже", и с книга "Случаят Джем" с надпис за мене.
Тогава и започна Разговорът с Вера. Отначало - инцидентно. Чак през 1995-а бяхме заедно на пътешествие с автобус в Турция. Беше страхотно - Вера хем е с групата, хем се вижда, че мисълта й е напред. В Бурса, застанали пред Олу джамъ, се чувам да й казвам: "Толкова се срамувам от това, което съм мислела за османците!" А тя - "Спокойно, Марта, това чувство е още от баба Ви! А Вие си мислете тук и сега - каквото си искате!" След Турция срещите ни зачестиха. Разговаряхме и в кухнята, и по телефона, и в колата, по-късно - и в пицарията. Разговорът стана част от мене - като не я чуех, беше ми криво и празно; даже съвсем суеверно забелязвах, че ха не съм се обадила, ха се е случило нещо не както трябва - я с нея, я с мене! Говорехме за всичко - тя беше толкова мисловна, че можеше да вкара всекиго около себе си - ако иска, ако може, ако му стиска - в Разговора. Разговорът взе да ме възпитава; а и нямах никакво притеснение, никакъв комплекс, че срещу мене седи недостижим човек - каквато реално е тя, погледнато от моята житейска писта. Сега се упреквам, че не съм си записвала; но и не можех, защото това беше Разговор-магия, в който Вера сякаш ме "включваше" към своя духовен транслатор, Разговор, в който нямаше нищо отложено, нито грам формализъм (от рода на "Е, хайде, пък ще се обадя, ще видим по-нататък..."); всичко беше честно и истинско. Не можех да се откъсна, камо ли да записвам! Сега се опитвам да възпроизведа Разговора - мислено, но не е същото. И избликват думите на Вера: "Всеки е длъжен да записва живота си!" Още при първата ни среща като скъпоценен камък заискри идеята й да събере забравените слова - колко е обеднял духът, защото вече никой не използва в речта си топлите и смислени стари думи! Но Разговорът не бе просто връщане към по-ранни спомени, а тренировка на ума. Вера помнеше по високоорганизиран начин всичко - картини, звуци, багри, думи... Неведнъж обаче цитираше баща си, когото, като питали за някоя дата в историята, неизменно отговарял: "Трябва да се справя." (сиреч да направи справка). Моите лични и служебни занимания тогава придобиха смисъл. Сега си давам сметка, че Вера ми е разказвала книгите си - хем ги бях чела, хем успявах да погледна зад написаното, защото с изреченото слово е друго. И никога не подмени паметта - просто не лъжеше!
Най-хубавото е, че Вера, която беше видяла 2 и 200, която забелязваше всичко, никога не изрече лоша дума за никого. Критична беше, да, но да плюе, да ругае, да клюкарства по нечий адрес - просто немислимо! Мисля, че днес така правим всички, които сме общували с нея.
Откакто се познавам с Вера, използвам само думата "вършене" за работа. Тя просто ми я обясни. И независимо че беше много заета с всякакви задачи, никога не спря да върши нещо. Любимият израз в тези случаи: "Не познавам скуката, не мога да си представя как някой може да скучае!" Най-напред беше готовността й да не спира да върши - и не на думи!
Сигурна съм, че Вера не обичаше плача - нито проливането на сълзи, нито оплакването. (Когато изохквах по свои си проблеми, тя не се втурваше да ми бърше очите, а успяваше да ме накара да се извадя сама от чернилката. И задължително с притчата "След мътната вода идва златната.") Вера не желаеше да използва и не използваше думата "трябва". Не задаваше въпроси, недолюбваше да я разпитват. Разговорът извираше, в него в действителност се поставяха въпросите; и без питанка!
Вера беше до мене, когато се грижех за болните си родители, а после ги погребвах - даваше ми опората. Научи ме как да срещна мисълта за смъртта - като дълго прощаване и очакване на момента, за който не носиш отговорност. Не беше религиозна, беше вярваща. Не говорехме за Бога, носехме го. Помня как една година отидохме заедно на Бъдни вечер към 4 следобед в Орландовци - всяка при своите. Беше меко и много топло време, даже слънце грееше. Седяхме край гробовете, изричахме на глас обичайните спомени, в душата ми остана идеята за вечността.
Убедена съм, че за Вера семейството е нещо много важно. Самата тя е страхотна дъщеря - върна на българите Баща си. И още по-страхотна майка и баба. Когато говореше за "младите дами" в своя дом, преминаваше в друго агрегатно състояние. И без да съм психолог, знаех, че това е семейната любов, така се изразява, така се осмисля.
Вера е страхотен слушател, но и възпитаваше събеседника в същото. Затова Разговорът беше равностоен, нямаше монолози, а непременно диалог. Обсъждахме всичко - прочетено, видяно, слушано, описвахме (и опитвахме, разбира се!) манджи, питиета. Имаше идеи и коментари, споделени случки, битовизми даже. Смеехме се. Когато пътувахме, подарявахме си гледки.
В образователната кабеларка (където тя ми беше намерила работа, след като ме уволниха) разпоредиха: "Направи филм за Вера Мутафчиева по повод нейната 75-годишнина!", направо отказах от нейно име - не иска, не е здрава... Затова снимах тържеството в НБУ. Със съмишлениците си в Университета тя го беше организирала като блестяща образователна програма - да дариш на рождения си ден книгите на брат си, в аудиторията на името на баща си. Вера имаше голяма светла идея за образованието - писала я е многократно, предшествала е модерните теории. Имам извънредно ярък спомен - лекар-психиатър ме помоли да му съдействам да се срещне с Вера, да потърси съвет. Какъв съвет, тя е историк, писател, каква психиатрия? А професорът - тя пише как към нея били зачислили непълноценно, недоразвито дете и тя му помагала (сега го наричат социална интеграция и социална отговорност, а тя просто го мислела за човек, отговаряла за него). Та психиатрите искаха Вера да ги научи, да им обясни как да се справят със своята си наука. Когато споделих с нея, тя отново разказа спомена за клиничния олигофрен Бубу, но попита: А защо не прочетат "Съдът над историците"?
Велико е чувството за чест, когато се докоснеш до човек като Вера. И понеже нямаше повтаряемост при нея, всяко следващо стъпало на честта е по-здраво, по-извисено. Не съм била по-щастлива от пролетния ден през 2005 г., когато ми предложи да участвам в проекта "Историята, населена с хора". Тук се случи нещо, което не беше ставало дотогава: Вера не събираше едновременно около себе си различни хора - ако се вижда с мене, не идват другите й приятели. Няма масовка, симпозиум! Всеки е със собственото си аз - и тя, и събеседникът. Но за "Историята, населена с хора" се събирахме, обсъждахме заедно; затова мисля, че стана. Беше изнурителен, но и окрилящ духа на човека труд, в който ни водеше Вера - ама не като пълководец, пратил бойците напред, а той да обира лаврите. А съвсем равноправно и демократично всеки влагаше себе си, подпален от идеята за историята, населена с нас и с нашите предци, и с хората, които идат след нас, след Вера. Най-често посещаваните лекари по онова време бяха офталмолозите - абе, очите ни изтекоха! Говорехме по телефона по нощите, пращахме си електронни писма с файлове. Обаждах се за справки на много хора, които ни бяха дали интервюта. Обирахме негативите от хора, които се колебаеха - тук стана ясно, че е дяволски трудно за повечето да говорят от първо лице. Това Вера установи - не като парламентьор, а като Главен преговарящ.
Освен големия социален опит научих какво означава да работиш с първомайстор на езика, какъвто е Вера. Отвреме навреме изпитвах (и непременно го споделях с нея) чувството за срам - как не съм се научила да използвам този диамантен инструмент: Езика.
Вера не обичаше принудата. Споделяла ми е, че й е противно да я кандардисват за каквото и да било. И понеже беше смислена и добра, не искаше да става причина някой да се провали; затова поемаше много чужд товар на свой гръб - то не бяха проекти, книги, филми, почитатели и лицемери. Но има ли някой от познавалите я, който да я упрекне с ръка на сърцето, че като поеме грижата за нещо си, за някого, не я довежда докрай? Мисловността й пречеше да се щади! И отново - без да се оплаква, дори когато (особено накрая) нямаше жизнени сили, споделяше, че иска да напише нещо като наръчник за остаряването - като останалите й книги, като живота й, без страх, по Белия свят.
Най-големият урок от Разговора с Вера е, че не бива да се страхуваме. "Няма страшно, дори лошо няма", цитираше се тя, когато й споделях опасенията си от всичко. И продължаваше, че страхът е по-разрушителен от всичко на света. Като си помисли човек, страшното е само за тези, които не са изпитвали срам и страх.
Последната дума, която чух от Вера по телефона в болницата, беше "Да!" Да - като изохкване и като урок, като последна дума на нашия незавършен разговор. Като "Гледай весело, ваш'та мама!"
... Разговорът между двете ни е съвсем личен, тя е жива. Днес съм сигурна, че Разговорът е същинският ми остров на спасение и без записки съм оградила с него собствената си територия.
София, 4 март 2010 г.
Препечатването на този текст - изцяло или отделни части, става само с изричното писмено разрешение на администратора на сайта - Веселина Василева или автора на рубриката - Генка Маркова. В противен случай ще бъде нарушен Законът за авторското право.
|
