Интервю с Вера Мутафчиева
Списание РАЗУМ, брой 2, 2002 г.



Светослав Малинов: В края на 2002 г. Нов български университет бе домакин на необичайно празненство. Беше отбелязана двойна годишнина - 50-ят рожден ден на Антонина Желязкова, която имате за Ваша ученичка и 50 години от излизането на първата Ви публикация. Вие сама отбелязахте, че искате събирането да бъде смешно и по възможност весело, напук на повода. Мога да свидетелствам, че то наистина бе такова. Но в краткото си слово казахте нещо, което извън приятната атмосфера на момента, бе твърде сериозен, дори горчив извод - отсъствието на приемственост в научните среди, липсата на уважение между различните поколения, на ясно оформени школи…

Вера Мутафчиева: Вярно е, че онази вечер по двоен повод в някакъв смисъл се оказа необичайна - отдадоха си публично взаимно уважение професионалисти от две поколения. Поддържам казаното там: у нас приемствеността бива рядкост, преобладава отчуждаването, ако не и враждебност между учители и ученици. А нам се поиска да докажем, че нещо се е променило или трябва да се промени. Мястото за такава демонстрация следваше да бъде НБУ, където не съществува боязън пред разнообразието.

Опитвайки се да обясним едно неприятно родно поведение, най-лесно е да го отдадем на традиционния дух на отрицанието, иначе казано, на лошотията ни. Но тя от своя страна е производна от друго, всякак комплексно явление с яки корени - то също се нуждае от анализ, дето ни отвежда по-надълбоко, до елементарния извод, че българите упорно режат клона, върху който седят. Ще го преведем на днешен език: подведени от емоции вместо водими от разум, ние работим против собствения си интерес. В случая някой млад учен печели, ако декларира принадлежността си към дадена школа. Печели и наставникът, успял да осъществи приемственост със своите ученици. Докато взаимното отричане бездруго ще премине в двустранна загуба. Както и да я приписваме на яростния български уж индивидуализъм, свидетели сме, че истинският индивидуалист се стреми към коопериране със себеподобни из духовното пространство. Дано все по-често присъстваме на искрено сцепление между учители и ученици. Обратното би означавало продължение на една тъжно безплодна цехова практика.

Светослав Малинов: Когато се мисли за Вас, темата за приемствеността се свързва с личността на Вашия баща - големия български историк Петър Мутафчиев. В науката, а и в политиката има много примери на деца, наследили професията, или по-точно призванието на родителите си. Такива наследници често биват питани дали не се чувстват ограничени в свободния си избор и дали не са били ощетени след като жизненият им път е бил до голяма степен предопределен. Но Вашият случай не е съвсем типичен. Да бъдеш дъщеря на Петър Мутафчиев и да избереш да се занимаваш с история непосредствено след 1944 г. изглежда твърде дръзко начинание. Очевидно не сте се възползвали от “свободата на избора”, несъмнено предоставена Ви от новия режим.

Вера Мутафчиева: Макар редовно да отдават професията ми на онаследяване, грешат. Първо: загубих баща си на прогимназиална възраст, та е нямало как той да се отрази на избора ми. Всъщност моите предпочитания бяха от архитектура през биология или физика, но не и до история. Към последната се зачислих заради османския, единствения преподаван тогава в СУ източен език. А най-вече, загдето само история можех да уча задочно, нямаше кой да ме издържа на редовно учение. Явно недостатъчно ориентирана що трябва да очаквам от тази дързост, както се изразихте, стъжни ми се от първия семестър. Нашата хуманитаристика си патеше особено чувствително от идеологическия диктат над науките. До късно не престанах да съжалявам за своя избор, който избор не беше. Едва с избухването на демокрацията внезапно взех да благодаря на професията си; тя беше ме научила на душеполезни истини, като: нищо не е трайно не само в човешкия свят, но и в природния, всичко отминава и бива скоро забравяно, защо тогаз да го взимаме навътре? Не вярвай на видимостта! Следвай собственото си виждане за обществото и процесите в него!

Светослав Малинов: Говорите за себе си като за историк социал-икономист. Не ще се опитвам да тълкувам това определение - най-добре го изясняват собствените Ви трудове. Не може обаче да не сте налагали своя аршин и върху оня социално-икономически строй, чието зараждане развитие и пълен крах наблюдавахте отвътре. Иронизирайки, а може би и “творчески прилагайки” марксистките категории, Вие говорите за “социалистически феодализъм” и прокарвате аналогии между османската система и социалистическия социално-икономически модел. Бихте ли добавили още нещо в тази връзка?

Вера Мутафчиева: “Творчески прилагайки” - прав сте. Помня, че принципният ми упрек срещу колегите-партийци беше, че не разсъждават като диалектици и материалисти, кълнейки се в тази философска система, ами като чистейши волунтаристи. Което означава: “Вярно е това, което ни понася. Него и ще наложим на другите! Нищо, че им се не харесва.” Примитивна не философия, направо инстинкт, тя е била водеща хилядолетия преди да бъдат обявявани все “нови” и “Нови” времена - няма по-старо от нея.

Ето до какво обаче би ни довел професионалният прочит на две системи, всяка от които ще му се опълчи въоръжено, тръгнем ли да ги сравняваме. Ако все пак тръгнем, ще изведем най-общата им прилика: османска или комунистическа, по законодателство те са демократични, егалитарни, централистични. Сиреч, бойко се втурват да премоделират социума, за да го уравнят, макар той по природен закон да се състои от нееднакви във всяко отношение индивиди. Такъв генерален ремонт на обществото е изключен без силови методи, затуй те са приложени в цялата им гама. Претенцията за социално и имуществено изравняване почива върху законови норми, които раята или правонямащите избикалят с неголеми затруднения, нали самата природа ги е диференцирала на хитри и балами. Както следва, реалната практика бива неизмеримо по-съществена от идеологическата фикция. Така, въпреки свирепите норми всеки селянин да владее по един “чифт” (обработвана от два вола земя), независимо от религията му, след всевъзможни операции селската маса под турско се разслоява неизбежно; създава се едро земевладение, обезземляване и прочее производни от това реалности. Докато институцията на “богоугодните фондации” (вакъфът) заема все по-обширна площ от имперската територия, откъсвайки я от контрола на централизма, по-точно на хазната. Предпочитанието у спахиите пък да получават поземлената си рента в пари вместо в натура - както е било при всички феодализми (десятъка, де) - обуславя още от ХV в. широк свободен пазар. Този свободен пазар при османците или уж забраненият при социализма минира държавния монопол и в крайна сметка опразва от съдържание централизма. Тъй властта си призна по време на перестройката или на “развития социализъм” у нас: без “сенчестата икономика” в СССР и без заветните пет декара “за лично ползване” в България едва ли бихме оживели. Не тук е място за повече паралели и изводи. Отколе имам мерака да изпонапиша именно сравнително изследване по ред показатели, което би доказало типологията на “източния начин на производство” (разбирай развитие) - теория напълно запретена из половин Европа през втората половина на ХХ в. Нали според Учението трябваше да бъде идентичен социално-икономическият модел в хептен всички общества. За мене обаче свободата на словото фатално закъсня. Проектираният труд изисква десетилетие, с каквото не разполагам. Ще ми се да вярвам, че той ще си намери майстора, провокиран от очебийните сходства между две наглед несравними обществени системи. Това е животът, дето казват французите. На френски естествено, но се боя, че в набор латиницата винаги съдържа грешки.

Светослав Малинов: Преживяла сте и то в напълно съзнателна възраст, целия експеримент на българския комунизъм. Десетилетия наред сте наблюдавали неефективната икономика, нетолерантността, загубата на приемственост, обругаването на културното ни наследство, унижаването на човешкото достойнство, възпитанието в омраза към класовия враг, опитите за изграждане на нов “морал”… Кое, в крайна сметка, е най-тежкото наследство от комунизма? Къде ние, българите, бяхме най-тежко уязвени? Кое ще преодолеем най-трудно?

Вера Мутафчиева: Бих си спестила отговора на резонния Ви въпрос. Самият той - въпросът, донякъде го съдържа. Изброявайки компонентите на голямата дори в исторически измерения загуба, материална и духовна, точно нея е необходимо да наречем “най-тежкото наследство от комунизма”. Не се наемам да класирам по значение тези компоненти - времето следва да докаже кой ще бъде решаващ. Допустимо е, че всеки участник в трагикомедията би ги подредил различно в зависимост от своя натюрел, необходимости и фобии. Освен туй, нека не забравяме формулировката “битието определя съзнанието” - тя не е открита от Маркс, а го предхожда значително. При това, настъпи ли рязка промяна в битието ни, съзнанието бездруго изостава по скорост. Защо се чудим, че акълът ни отговаря на едно отминало време, следва неговите конструкции, идеологеми, постулати, че и табута? Никакви заклинания, че ей сега настъпва Новото време, няма да съкратят законния срок за нашето интелектуално и морално превръщане в граждани на гражданско общество. Да се надяваме - въпрос на десетилетия, а не на век.

Светослав Малинов: В интервюто си за сп. РАЗУМ Маргарет Тачър каза, че “стремежът към равенство - с изключение, разбира се, на равенство пред закона - по необходимост влиза в конфликт със стремежа към свобода”, както и че “егалитгарната политика легитимира насилието от страна на държавата”. Вие използвате дори по-силни думи: “Едва ли има фикция, причинила повече кръвопролития от проповедите за равенство, защото тя експлоатира природната завист у човека”. В какво се крие очарованието на елитаризма за българина, което нито теоретични аргументи, нито горчивия исторически опит могат да отслабят? Можем ли ние, българите, да се отървем от магията на идеала за социално равенство? С какви думи да защитим днес естественото човешко различие и произтичащото от него неравенство?

Вера Мутафчиева: Задачата ми изглежда проста, нали принадлежим към бозайниците. Къде в останалите видове и родове всред тях наблюдаваме така ярки различия между екземпляр и екземпляр, каквито съществуват между хората от една и съща раса, етнос, професия, социален статус и прочее белези, които би следвало да ги не унифицират чак, но поне да ги доближат по възможности и резултати. Сякаш суверенната природа си е поставила целта да няма двамина еднакви човеци. Защо? Както е известно, тя отговори не дава, оставаме си със скромна констатация. Но безусловна е и вечната трагикомична надежда: как да открием модел за равенство между хората? Не е необходим висок интелект, за да се откажеш от такъв помисъл: доказва абсурдността му историята, дори и прякото наблюдение над периода, който сме изживели. Не е ли нелепо човеците да са се увличали от борби за равен старт, справедливо материално и социално съществуване? Както е видно, говоря баналности - към това всякак ме тласка споменаването на равенство, справедливост, братство и подобни, износени от употреба категории. В замяна бих предложила прост извод: нямаме право да коригираме изначалния природен закон - нееднаквостта между хората, от която пряко произтича неравенството. Щом то, нарушаването на този закон, само задълбочава неравенството.
Колкото до идеята егалитаризъм, тя едва ли ще умре, черпейки сокове от най-жизнената човешка сърцевина: завистта. Та ако дадено общество се озове в криза, все се намира кой да го въодушеви в своя полза (тоест да бъде въведен нов тип неравенство) под правехтия лозунг. Излиза, че сме равни само по своята завист. Не мога да я взема за типична българска черта, иначе трябва да приемем, че другаде живеят хора благородни, добронамерени, щедри - не сме наблюдавали такава красота. Разликата е в поведенческите модели, в общовалидните норми и механизмите, които ги охраняват, налагат. Докато ние поради социална незрялост даваме израз и воля на завистта си, по детински вярваме, че ще бъде налучкан оптимум, който без много напън ще ни направи честити. Не всекиго може би, но този път - мене си.

За отчайване е, мисля. Възможно ли е някой да вярва, че ако бъде удовлетворена собствената му преценка за справедлив ред, той би бил справедлив за мнозинството? Пък най-често се спекулира точно с тази фикция, доказала не само своята несъстоятелност, но и невъзможност. Малко ли е, че човечеството след разни кръвопролития е успяло във възможното - постигнало е равенство пред закона за гражданите (не в абсолютен смисъл, понеже негражданите във всеки социум ги нарушават както могат); всеобщото, равно и тайно гласуване (пак негражданите се научават да търгуват гласовете си); свободата на съвестта и словото (за които понасяш тихи санкции, но по принцип на света неплатено няма). Това е, така е - трябва да заключим, макар наскоро да бе чествана 2500-ата годишнина от рождението на демокрацията.

Освен казаното, не съм сигурна, че всеки държи да бъде богат, прославен, овластен. Щом кое да е около средно съществуване изисква добре познатия ни зор, каква ли енергия, напрежение, отговорности и страхове, риск би струвало едно място из горните етажи на социалната сграда? “Мерси!” - ще си рече, който умее да пресмята. И ще заключи, че битието предлага немалко приятности безплатно или поне на ниска цена. Като за средни граждани. “Няма по-тежък грях от лакомията” - учеха ни нашите мъдри баби.

Светослав Малинов: Какво бихме нарекли грях?

Вера Мутафчиева: На кое са казвали грях ли? За нас, нерелигиозните, такава етична категория няма. Само че тя не произтича от религията или етиката, ами от прагматизма: преди хилядолетия с нея са определили онова поведение, дори отделна постъпка, подир която следва не Божо, а чисто битово наказание. Още преди да бъдат формулирани най-старите закони. Тоест, нарушил си неписаните, по-късно и записани правила на общежитието и непосредствено си плащаш. Сполита те болест от преяждане и препиване, тресе те страх пред мъст, преследване, порицание, изолация, остракизъм, а то и усмъртяване. Твърде често възмездието бива по-едро от придобитото извън правилата. Ето колко е просто да си обясним понятието грях. А ние го оспорваме, подобно на Иван Карамазов: “Щом Бог няма, всичко е позволено.” Голям оптимист бил горкият. Оптимисти са напоследък и значителен процент млади българи: у нас се живее зле заради мизерия, престъпност, корупция, заради всенародната лошотия - ще емигрирам! Не ми се вярва, рекох по-горе, из чужбина да виреят главно благородни и съзнателни хора. Просто там са по-точни, често страшни наказанията за грешници. Нали гледаме вносни филми: тресне ти съдът 38, понякога чак 124 години затвор не барем в килия - в кафез. Съвсем не като тук, където ти броят три дни срещу два изработени в пандиза, пък всъщност “пет за четири”. Българите, види се, забравиха, че споменатата всенародна лошотия не вилнееше през Червенково и последвалото го време, когато за злоупотреба в размер на десетина средни заплати се полагаше разстрел, също и за изнасилване (подир случая Мими и въз основа на класовия подход). Ала в комфортната днешна безнаказаност кой няма да повилнее?

Не присъстваме ли тъкмо напоследък, бидейки управлявани предимно от юристи, на комичния дебат какъв и колкав трябвало да бъде имунитетът на законодатели и магистрати и как да бъдат разпределени отговорностите от джандар до главен прокурор. За жалния гражданин са очебийни “белите конци” в дебата, но затуй, че родените под демокрация българи са в пуберитет, пък останалите, живели като правоимащи и правонямащи, сетне вече все под гърма на реформите, вкупом не се вълнуват особено за благото на третата ни власт. Знаем си ние: щом бъде нашенска, гледай да нямаш работа с нея! Ако ли крайно се наложи, по-хубаво е да бъдеш ответник, нежели ищец; ответниците редовно са в болнични или на чужбина, докато ищците останат без нерви.

Светослав Малинов: В българското публично пространство наскоро се вряза запомнящата се информация, че според проучване на световното обществено мнение българите са световни шампиони по песимизъм. Колкото и да е скептичен човек към подобни данни в случая те само потвърждават общото усещане, че ние обичаме да се оплакваме. И едва ли някой ще отрече, че за нас историята е неизчерпаем извор на аргументи за всенародно вайкане - друг такъв извор са политиците, но това е друга тема. Наистина ли историята е била несправедлива към нас, ние ли сме най-злощастния народ на тази земя? И ако не е така, то защо толкова много наши сънародници живеят тъкмо с това убеждение?

Вера Мутафчиева: Не давам ухо на анкети и тестове, построени върху уж представителни извадки. Върви проверявай на кое социолозите казват така. Всъщност, става дума за впечатления, убедена съм. Например: били сме световни шампиони по песимизъм. А днес (“Труд” от 15 януари) шампион били германците. Току виж повярваме, дето светът сън няма, вторачен в проблемите на българското състояние на духа. Че го е и проучил, уточнил и класирал. Ясно, не дори фалшификат, а подигравка. Вярно, че у нас досадно се оплакваме - типично изобщо за Балканите. На Запад от тях също досадно се хвалят. Ето защо: в обществата със свободен пазар е опасно да те вземат за неудачник. Веднага ще ти обърнат гръб, щото от тебе полза нямат, че може и да им потърсиш подкрепа, заем. Прочее, хвали се, дано не узнаят, че едва се крепиш! У балканците важи обратното: ние се боим от уроки, което означава пак завист. Щом околните допуснат, че си охолен, здрав, честит, прошка не чакай. В замяна, убедиш ли ги чрез хленч, че са те налегнали беди, надявай се на съчувствие, тоест на кротко злорадство - за очакване е да не ти напакостят. Както излиза, и двете тия ситуации са декларирани, рядко реални. Тях вековно е наложил съвсем различен стереотип в социалната психология: на Запад ценят преуспелия, по нас го ненавиждат, но жалят сиромаха - та ние най-редовно се жалваме, прибедняваме се тоест. Спомням си живо задължителните автобиографии на множество колеги и началници: “Произхождам от бедно селско семейство.” Така гласеше първото изречение, сякаш иде реч за потомци на един и същи род. Да бих имала обаче тяхната реституция след избухване на демокрацията! Те се оказаха потомствени кулаци и немалко чифликчии, че го и изтъкват с гордост. Всяко време изисква герои по свой вкус. За Новото да не говорим - такъв калабалък царедворци не познава времето на Фердинанд и на Борис; тогава що-годе интелигентните българи са подчертавали отстранението си от двора и династията.

Светослав Малинов: На много места във Вашите текстове се появяват щрихи от образа на българина. Скептичен, трудолюбив, чужд на всяка крайност, кръвно привързан към съзидателния бит, склонен да не обича никого и нищо… Добил ли е за Вас вече плътност портрета на българина?

Вера Мутафчиева: Напротив. Често си спомням едно самонаблюдение на възрастната ми вече майка: “На младини всичко ми се струваше ясно. С годините то става все по-слабо разбираемо.” Присъединявам се към нейния извод: самонадеяно и повърхностно е да назовеш характерните черти на коя да е човешка общност, да различиш първичните от производните. Извън това всичко в природата сякаш се развива не със стремежа да се унифицира, а като се диференцира, та с растяща несигурност бихме сочили типични български образи или групи. Важи и за останалите днешни нации естествено. На времето стана популярна една сатирична книга на Пиер Данинос - “Дърдоренето”. Там бяха изброени идиотските представи на французина за останалите националности, чието име бил само чувал. Мисля, че подобен каталог може да бъде съставен за “другите” според акъла на всяка нация.

Само в социалистическия реализъм и по-точно в отрицателните оценки на литературната критика срещахме опасната (за автора) формула “нетипичен герой”. Сиреч такъв, за когото няма място нито в правилното соцобщество, нито в литературата.

Днес глобалната динамика така се ускорява и сгъстява, човешката популация така се множи, докато перспективите пред нея биват застрашително непредвидими, че ми се чини нагло някой си (аз де) да изказвам лично мнение по въпроси, нуждаещи се от дълбочинно изследване, а не от птичи поглед. Чак ми е неудобно, препрочитайки отделни мои твърдения отпреди десетилетия за “българина” (като че ли той е един, поне единен). Вярвала съм си, дано това ме извинява - младите спонтанно си вярват.

Светослав Малинов: Изток и Запад, европейско и азиатско… След половин век научни занимания какво означават за Вас тези категории?

Вера Мутафчиева: Тук работата е още по-сериозна. В течение на последните шест-пет столетия, без оглед на безбрежната преди тях история на човечеството, тъй нареченият “Ориент” (много разлато понятие) е представлявал поле за втурване и извличане на безогледни печалби от страна на европейците. Тази практика - колониализмът - е внесла трайни диспропорции в тяхното мислене, познания, оценки. Самият термин “Ориент” носи пейоративен заряд, подценяване на всичко незападно. Едва след Втората световна разпадането на колониалната система ни принуди да обърнем очи към внушителното минало и колосалната култура на Азия, Африка и на Латинска Америка, дето лежи всъщност на запад. Не бива да подценяваме ролята на колониализма. Позволявам си да изрека, че европейска нация без свое участие в този съвсем нееднозначен процес не е успяла да съзрее като модерно общество, лишена от онова взаимодействие с другостта, което обуславя човешкото умствено развитие. Неизмеримо много е получила Европа от Ориента, но не по-малко му е дала - фундаментален проблем, който тепърва си чака конкретния анализ и обобщения. А в практиката - плодоносния синтез.

Еретик по наследство май, струва ми се, че българите (ако възприемем тезата за историческия им малшанс) са пропуснали часа да се вместят тъкмо в колониалната експанзия на европееца. Нека не се измъкваме пак с приказки за нашата малкотия и с “турското робство” като генерално оправдание. Не по-многочислени са били холандци, ирландци, а преди тях арабските племена от пустинята, венецианците от своя накиснат град. Че и туркмените от Средна Азия, изградили две империи - Селджукската и Османската. Концепции, воля и енергия, риск, умна реализация. Когато наши сънародници се оплакват от ниското ни днес самочувствие, неловко е да намекнеш, че за високото са необходими не думи, а постижения. “Да, но ние сме били под турско” - бива редовната успокояваща реакция. Дали да напомним всяка от изброените или неизброени общности в историята, колко пъти и под чия чужда власт е била? Пак ерес: на какво дължим своите липси, отсъствия, комплекси и доста чести сривове? Не ли на рядък в миналото на Европа късмет: върху рядко сгодната за живеене територия, която сме отвоювали от Византия, до днес се казва: “Гладни гробища няма.” Понеже малцина граждани се интересуват от чужда история, как да знаем, че северната половина от континента ни допреди 200 години е изнемогвала от мраз и наводнения. Днес отново вместо чернозема ни - течна кал. Бледо, мътно слънце през броени седмици в годината. Под него народът се е изхранвал със зеле, моркови и прочее ядливи корени. Затуй начесто е понасял удара на гладни вълни, на епидемии, каквито са засягали твърде периферно нашия ареал, населен, но никога пренаселен с яки хора (яка имунна способност поради разнообразна храна). Из прекрасните крайбрежия на Средиземноморието пък - убийствен пек и суша. Съвсем никъде в Европа няма аналог на пословицата ни: “Гладни гробища няма!” Чак ти се чудят чужди етнолози, ако ги питаш по въпроса. Имало е гладна смърт, “черна смърт” - пандемии тоест - трийсет годишни и сто годишни войни по времето, когато на българина е била забранена военна служба. Ние пък се чудим защо из земята ни не стърчат замъци, крепости и катедрали или манастири пак като крепост - сринали ги били враговете. Ето защо: не са ни трябвали, за да се спасяваме, ако потрябва - толкоз планина и гора и хилядни стада. Нима при такава сигурност в хляба и млякото (с неговите деривати) ще се впуснеш да браниш поне Мала Азия от средноазийски нападатели? Нима ще строиш кораби и ще се бориш с бури, дано стигнеш до по-топлички земи?

Звучи шокиращо, защото сме учили друго - само страдания и жалост. Мое неправилно убеждение си остава, че дължим нашата историческа съдба, която проклинаме, на предимствата, отпуснати ни свише. Сериозно доказателство за този извод е: днес най-завидно битуват народите, отгледани в сурова, враждебна среда, на север от нас, в неспирна битка с природата. А в древността пък са цъфтели най-южните, препечените пустинни общества, принуждавани също от природата сами да доведат водица до нивята си, копаейки изнурително мрежа от канали. Честната истина в историята си остава: всекиму бива въздадено според положения труд и понесени мъки.

Горното май не беше отговор на сериозния ви въпрос, а едно хипотетично обяснение за това, как сме преживели на границата между Азия и Европа без да се ангажираме много-много. Не сме глупави да го признаем, предпочитаме рефрена за нашите безбрежни страдания и малшанс изобщо. Питам се: сегашните баби не поучават ли децата, че “каквото надробят, такова и ще сърбат”?

Светослав Малинов: Не бих искал да пропусна да Ви запитам за Вашата оценка на случващото се в Турция. Как виждате нейното бъдеще? Можем ли да си позволим да мислим какво нейно развитие е най-добро за България?

Вера Мутафчиева: Далеко от компетентността ми е съвременната турска история и по-точно актуалната конюнктура. Сигурна съм обаче, че ако в южната ни съседка надделеят ислямските фундаменталисти, жалко ще бъде за тази чудесна, бързо развиваща се страна и за усърдния й народ. А на Европейския югоизток тежко! - вместо взаимноизгодно да се размие границата между Изток и Запад в Европа, ще трябва да бъдат създавани не Анастасиеви стени, землени валове, ами модерни непроницаемости, вече познати ни от Студената война и още по-отвратителни от тогава.

От камбанарията на ХХІ в. се забелязва определено, че през двайсетия най-успялата революция е тази на Кемал Ататюрк. Понеже едно е да конвертираш манталитета на широките неграмотни маси от християнство към комунизъм - две сходни по догмите си идеологии, а защо не и практики (ако съдим по раздалечаването между идеология и практика). Но неизмеримо по-голямо усилие е струвало да бъдат изведени широки и неграмотни маси от ислям към лаицизъм - диаметрално противоположни обществени системи. Почти невероятен е успехът на Кемалистката революция. Нека го сравним със случилото се в Иран през същото столетие, където надделяха фундаменталистите. Искаме да вярваме, че за такава реакция в Турция е късно. Изтекли са почти 100 години на интензивна модернизация там. Напреднали са необратими процеси с убедителни резултати. Не моя работа е да тълкувам политиката на ЕС по присъединяването на Турция, полезен член на НАТО. Дали европолитиците (подобно на балканските националисти, които имат обаче поне исторически аргументи) не проявяват християнски фундаментализъм - закъснели емоции в отношението си към турците? Нали е безусловно, че при евентуална мюсюлманска агресия в западна посока Турция би била съществената бариера, ако бъде в ЕС. Всъщност май че след 11 септември на Запад са си дали сметка за тази перспектива, забелязва се пропукване в предразсъдъка.

Светослав Малинов: В Бивалиците казвате за себе си, че между 11 и 14 години сте били някаква енергийна централа, бяс и кърджалийство” (т. 1, стр. 152) През 1994 г. написахте прекрасен публицистичен текст “Кърджалийско време”, в който чрез анализ на сравнително отдалечен исторически период, предложихте проницателен анализ на съвременната ситуация в България. Очевидно “кърджалийското” има особен смисъл за Вас, който не е затворен в конкретен исторически контекст…

Вера Мутафчиева: Изразила съм се точно, макар в онази възраст да не бях чувала за кърджалиите. През пуберитета поради кипнали хормони се превръщаме в кълбо от безцелно буйство. Не много по-късно установяваме колко смешно е било то - взрив от попиляна енергия.

Струва си обаче да отговоря на централната част от въпроса ви, че кърджалийството “има особен смисъл за вас, който не е затворен в конкретен исторически контекст”. Правдиво. С голямо извинение сега ще се самоцитирам. Имам предвид епилога към том втори от дебютния ми роман “Летопис на смутното време”, където, още неопитна, смятах, че авторът е длъжен да постави точка върху “и”-то. Тоест да рекапитулира ядрото на идеята си, изложена върху около 1000 страници. Отсетне разбрах, че ако тя не е избликнала от текста, толкоз по-зле за автора. И от второто издание нататък епилог вече немa. Прочее: “Нищо не остава простено в историята, то само се набира. Кърджалийството се опита да уравни една дълга сметка. И понеже не успя докрай - затуй, че бе наистина предълга, - то продължи да си отвзима остатъка при всяка метежна пролука в мира над Балканите.” Наивничко звучи, простете на младостта ми.
И днес нерядко чуваме чужди или наши си характеристики, че сме прекалено търпелив народ ли, нация или популация. Ако питате мене, усещам импулсивен страх пред поведението на търпеливия. Особено, ако той трайно мълчи и премълчава, а не крещи, заплашва, не посяга. Боя се, че в непредвидим миг той ще убие или подпали. Може - и двете, по кърджалийската. Неведоми енергии с разрушителен ефект се концентрират в душата на примирения човек. По-спокойно ми е при общуване със скандалджии, с холерици; святнат, гръмнат и мирясат за благодатен сън.

В човешките общности съществува пулсация с различна честота и интензитет. Тъй като в течение на две десетилетия се стремях да опиша и по-точно да изведа от забрава балканската Трийсетгодишна война, с която започва Българското възраждане, ще ми бъде разрешено може би да изпитвам разбиране, затаена симпатия към кърджалиите. Имали са те достатъчно основание да реагират на историята така, както и сторили. А за туй, че претърпели неуспех (лично не виждам такъв) поради отсъствие на класа-хегемон (там официалната историография сочеше причината за провала им), коментар нямам. Но тази комична постановка зачеркваше 30 години нова българска история. За прослава на класата-хегемон. Тъжно ми е, че днешните и още повече утрешните съзряващи българи ще растат без хабер за догматиката, която затискаше отвсякъде нашето мислене, за словото и не говорим. Забавно беше, Бога ми. Оставете кърджалиите - дори Ивайло бил се провалил заради липсата на класа-хегемон, тоест на пролетариата. Скучно живеете сега, деца мои. Тайно се надявам на погребението ми виртуална дружина кърджалии да произведат три изстрела от шишанетата си, загдето, ако не оправдах, поне разтълкувах същността на взрива им.

И какво толкоз чак лошо имаше в пристрастието ми към тема, която се е поставила с пълна острота през следващия (спрямо кърджалийството) век, деветнайсетия, родил концепциите и прогнозите за двайсетия. Тогава непостижимият за днешния ни век идеен кипеж в Европа е имал два полюса, тоест алтернатива: анархизъм или комунизъм. А моите кърджалии не знаели, че са предшественици на Бакунин и Кропоткин, на Мадзини и руските народници. Не го е знаял, а може би да, и Димитър Общи, предаден, обесен преди Левски. Книгата (“Процесът 1873”), за която бях принципно разбита. Нейсе.

С една дума, нека не се самоуспокояваме, че съобразно екзотичното виждане на Фукояма присъстваме на “края на историята”. Тя крие още доста карти в ръкава си. А международно организираният прогресиращ натиск върху данъкоплатеца непременно ще доведе до изненади.

Светослав Малинов: Нашата история се е сложила така, че чисти модели в нея няма. Съвременната политология обаче е изградила специфична парадигма на прехода, според която днес ние живеем в преходен период, обхванал и другите страни от бившия социалистически лагер. Очевидно е, че той няма пряк аналог в нашата история, но все пак прилича ли на нещо друго поне в атмосферата, надеждите, страховете… Преживявали ли сме нещо подобно?

Вера Мутафчиева: Мисля си, че чистите модели биват преднамерено опростителство, натъкмени от историци из т.нар. “водещи нации”, а политологията ги приема на доверие, за да оперира също опростено. Миналото на човечеството е далеко по-разточително многообразно, а с времето става и по-дълго. Докато разни схеми, модели се стремят да го смачкат в обобщения и сведат до аксиоми. Те не ни помагат, те ни ограбват откъм адекватно разбиране за света на човеците и неизброимите разновидности, в които той се е осъществявал. Изказах се май старомодно, но ме провокира словосъчетанието “парадигма на прехода”, дето следвала да постави днес бившите соцстрани в преходен период. Сиреч, пак сме особени такива, неправилни, неистински. Амбиции от времето на Маркс и Ленин - обществено-икономически формации.

Нека не сочим всички преходи навсякъде и всякакви. Що е историята, ако не вечно преминаване от едно състояние в друго. Колкото до въпроса Ви дали сегашният наш преход има аналог в миналото, лично съм запомнила друг, и то къде по-принципен от този. Обективно вярно е, че нищо в обществото не се е променило, ако не се промени формата на собственост. А през 1944 - 1948 г. тя премина от частна в държавна. Гражданинът пък, от собственик - в нещо по-друго и все по-друго през следващите етапи на социализма, докато в крайния го назоваха стопанин (?). Това ли не е било полувековен преход? Тогава ли не сме изпитвали надежди и страхове?

Види се, исторически риск е да се намесиш брутално в органичното развитие на обществото (еволюцията му), пък двайсетият век беше арена на сътресения, на апокалиптични войни, предпоставени от насилствено налагани модели на собственост. Винаги - в полза на нацията; оттам са произтичали надеждите. И пак оттам - страховете, чак отчаянието, понеже става дума за трусове в естествено изграждалото се обществено битие. Все пак ги понесохме, намирахме модус не само да се пригодим към натрапената схема, но и да я принудим да внася корекции в приложението си. Колко обрати в “икономическия механизъм” преживяхме само! Тези степени представляваха стъпки на заден ход, въпреки фундаменталните комунистически постулати. Докато се стигна дотам, че самите компартии снизходиха до идеята за политически плурализъм, а в икономиката - до свободен пазар. (“За Бога, братя, не купувайте!”)

Това, усещаме го всички - още не е краят на прехода. Но съм уверена, че осъществим ли пълнотата му, вече ще се е наложил нов преход. Нищо лошо, ако бъде безкръвно.

Светослав Малинов: В есето си За йерархията твърдите, че “българинът е мъчен за управление. Не знаейки какво иска, той всякак знае що не иска”. Що за политически животни сме?

Вера Мутафчиева: Пардон позволете да пропусна отговора!

Светослав Малинов: Кога ще се оправим?

Вера Мутафчиева: Драго ми е, че в края си нашият разговор завършва с шега - няма по-подходящ финал от здравословния смях за миналото и актуалността на човешките общности. Малко кисел наистина, но какво пък?


 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA