Вера Мутафчиева: Смъртта не бива да закъснява. Всяка заран си викам, ха и днеска ли, бе!
Иван Матанов, В. Стандарт, 10 юни 2009 г.

Акад. Вера Мутафчиева почина вчера в Правителствена болница. Тази голяма и изключително скромна жена имаше и своите необясними решения като това да не се публикува интервю, дадено за вестник "Стандарт" преди няколко години. Даваме му публичност сега, за да почетем големия й дух и култура.

Беше хубава есен преди повече от две години. Улица "Латинка", блокът на Вера Мутафчиева почти не се вижда от огромните дървета, качваме се с Тома Томов с асансьора до четвъртия етаж. Ей, отиваме при велика жена, казва видимо развълнуван Тома.

Вера ни посреща с неизменната цигара в уста, облечена е в красив пеньоар. Естествено бързаме, вадя касетофончето и припряно я чакаме да свърши разговора си по телефона. След малко тя се появява с бутилка ракия и попарва припряността ни, като налива в малки чашки изстудената течност. Разговорът тръгва непринудено, от щяло-нещяло, но това е Вера - най-непринудената жена.

- ... всеки етап в човешкия живот е нещо съвсем различно. Ако бяхме просто деца, ехеее, да умреш от скука. А тук на всеки рубеж почваш да виждаш нещата от съвсем друг ъгъл. Натрупва се познание, натрупва се преживяване, натрупват се страхове. На мен ми беше най-трудното с две деца, сама, майка... Но никога не съм изпитвала страх. Сега аз разбирам какво е страх. Чак сега разбирам какво е страх.

- А какво е страхът?

- Страхът да не осакатея, да не ме "тресне" в акъла - от много неща човек почва да се страхува, загубваш близки хора. По-рано всички ми се струваха около мене безсмъртни, така се помним, откакто съществуваме. После като почнат един по един да си отиват... Ставаш зависим, безпомощен. Всичко това го узнаваш с течение на годините. Ти не го знаеш изначално. Знаеш ли изначално, като се разплождаш, какво те чака? Значи има някаква необходимост в съзнанието ти, за да изпиташ някаква самоувереност да създадеш живот. Аз между 20 и 25 години бях омъжена, не исках и да чуя за дете. Струваше ми се, че не може да се понесе тази отговорност. След това те води любопитството: я да видим пък това какво е. И оттам вече щраква капанът и тръгва тази одисея, дето никога не ти е минала през акъла. А това пък, да знаеш, че е за цял живот! Тогава не можеш да го осъзнаеш. Аз като гледам тия лигавите американски филмчета - "докато смъртта ни раздели", си викам, слава Богу, че в моя свят няма такава формулировка. Защото като си представиш, че с някого трябва да съществуваш, "докато смъртта те раздели", така ще избягам през прозореца!

Аз с баща си започнах да разговарям на глас едва през последната година-две. Дойде ми просто необходимост да поговоря. И дори да го моля за някои работи. А преди съм избягвала да общувам с него извън ритуалното отношение към родителя, благодарността. Споменът ми беше съвсем детски, бях на 14 години, като останах без баща. Но с течение на годините се стесняваше връзката между нас. Почнах да го разбирам. Говорих му, да помага на децата ми, когато няма да ме има, нали ще трябва някой да се грижи за тях.

Така че общувам със смъртта много отдавна. Защото имах разни лоши диагнози. Тогава като че ли си опаковах багажа и така, стоя на перона и чакам да дойде влакът. Влакът закъснява, аз си викам, може да не дойде. Но не разопаковам багажа оттогава - не. Слагам го в сметката. Всеки ден. Дори заран като стана, викам: ха, и днес ли, бе? То малко се и насища човек да живее. Защото колкото повече живееш, толкова повече рискуваш да загубиш някого. Да осакатееш. Да оглупееш. Да станеш зависим. Увеличават се тия вероятности. Смъртта ни е в кърпа вързана. Лошото е, че закъснява. Нито ще стана по-млада, нито по-хубава, нито по-здрава, нито по-умна.

- Ти представяш ли си кого можеш да срещнеш там? Можеш да срещнеш близки, роднини...

- Ами всичките тия катили?

- Ами няма да ги срещнеш.

- А-а, няма да ги срещна. То да не зависи от теб?! Аз само като си представя, че ще срещна бившите си началници и изстивам. Не ми трябва. Умри, заспи - и толкоз. Само спомени да няма.

***

Вера казваше винаги това, което мисли. Държа в бюрото си двучасовия ни разговор, който един Господ знае защо, тя не пожела да се публикува.

Имах привилегията поне да я чуя.

Сбогом!



 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA