По-полезно е да не си създаваме илюзии
Българо-унгарско списание ХЕМУС/ в.”Литературен форум”, 3-9 март 1998 г.

Хемус: Може ли да се нарече нашето време смутно за България? Намирате ли аналогия между днешния ден и смутните времена, които сте изследвали като историк и писател? /Или може би трябва да се говори за “ново възраждане”, по думите на президента Петър Стоянов?/

Вера Мутафчиева: Разбира се, че е по-оптимистично да го наречем “ново възраждане”, но навярно пък е по-полезно да не си създаваме илюзии. Времето ни не е по-различно от редица периоди в историята ни - ние все сме в преход от нещо към друго. Сегашния чувстваме болезнено, понеже е сега и сме принудени да го живеем. Освен всичко друго той няма аналог в миналото на Европа, затуй не знаем що трябва да последва. Като че ли изобщо човек може да знае бъдещето си и, слава Богу, че не може, иначе би се тръшнал.

Аналогията със смутното време от края на XVII век е условна, подразбира се, ала действително доста съвременни събития и процеси я потвърждават. Но и немалко са съвършено нови за нас. Едно е сигурно: такъв обществен хаос и нестабилност няма как да траят дълго. Социумът притежава свойството да се саморегулира и самоструктурира. Тоест всякак ще се стигне до някакъв вид стабилитет. Ако назовем това “възраждане”, добре. Макар че неговата същност засега е неясна.

Хемус: Как могат да бъдат преодолени омразата и отчаянието, които са се наслоили в душите на хората?

Вера Мутафчиева: Предлагам да зададете този въпрос на Господа, аз не съм компетентна. Лично - поради професията си и значителна вече възраст - смятам, че се оплакваме по-високо, отколкото се полага. Види се, животът ни при т.нар. социализъм ни е направил мекушави, неинциативни, нерискуващи, отнел ни е навика на напрежението. Най-глупавото, което можем да сторим, е да се отдадем на отчаяние и омраза, те само увеличават нашата житейска непригодност. Мисля, че вместо непрестанно да обсъждаме какво ни липсва, трябва да заложим сили в собственото си преработване, в стремежа да се адаптираме към новите реалности.

Хемус: Каква е днес външната оценка за България и българите?

Вера Мутафчиева: Вие я познавате по-добре от мене. Тя не е ласкава. Види се, социалният трус изведе на повърхността черти, които един полувековен антихуманен режим е култивирал всред ниските слоеве на обществото ни. Невъзможно е те да бъдат представителни за народ с тъй качествена интелигенция. Болно е да слушаш чужди мнения за мъртвата вълна от сънародници, която заля и близката чужбина.

Хемус: Влияе ли според вас тази оценка на отношенията между българите, живеещи в чужбина, и държавата майка?

Вера Мутафчиева: Влияе, но в различен смисъл, защото и българите по света не са с еднороден състав - има ги всякакви. Задграничната ни интелигенция, особено интелектуалците ни там са способни да анализират обективно причини и последици за състоянието у нас, наясно са, че обществените процеси при всеки прелом съдържат рискове и опасност. Но размисълът е винаги по-труден от отрицанието - колко лесно е да отречеш, да оплюеш и да забравиш една страна, която днес не е в състояние да ти бъде от полза. Мнозина го правят без оглед на това, че утре България може да бъде и добре, понеже възможностите й не са изчерпани.

Хемус: Вие сте известна като концептуален историк и писател. Каква е вашата концепция за българите, живеещи в чужбина?

Вера Мутафчиева: Нали ви рекох: много различни помежду си. Моята длъжност ми позволява да изслушам голям брой мнения, предложения, виждания. Има сред тях немалко хора образовани, възпитани, доброжелателни, чувствителни, да разговаряш с тях е чудесно, че и полезно за двете страни. Но други потвърждават пословицата “Пази боже сляпо да прогледа!” Тоест позабогатели някъде, пристигат да ти поднесат омерзението си от своята бивша родина, самочувствието си на уж преуспели. Невъзпитано би било да им отговориш, че тяхното поведение е невъзпитано - когато човек отиде на гости, не е прието да раздава акъл и упреци, да ти изтъква, че го черпиш слабо. Както и да е, бидейки по писателско задължение психолог, имам разбиране за всякакъв вид хора, всичко е обяснимо.

Хемус: Какви са възможностите за използване на интелектуалния потенциал, обществения авторитет на българите в чужбина?

Вера Мутафчиева: Възможности има, и то много - познавам редица българи със световно име, с авторитет, какъвто биха успели да употребят в полза на страната си. Някои го и правят, други - не. В края на краищата те са се махнали от България затуй, че не са били съгласни с режима, с атмосферата у нас, или пък са всъщност изгнани, бидейки репресирани. Да бъде преодоляна отрицателната им емоция спрямо бившата родина е въпрос на време и търпение - човек не отделя ни внимание, ни средства, ако няма интерес някакъв, а за момента не сме им интересни. Но се намират и такива, които се стремят да бъдат полезни. Прочее не ние ще решим как да използваме техния потенциал - това е въпрос на собственото им решение. “Насила хубост не става!”

Хемус: Бихте ли споделили впечатленията си, макар и бегли, от българската общност в Унгария.

Вера Мутафчиева: Била съм многократно в Унгария, понеже най-вече там, освен у нас, беше развита науката османистика, имам чудесни колеги. За жалост тогава съм била без отношение към проблемите на българската диаспора, не я опознах. Затуй пък през изтеклата пролет у нас гостува значителна делегация на унгарската общност, представи се тя с ръководство и активни членове, каквито не бяха се появявали откак съм в Агенцията за българите в чужбина. Разговорите ни бяха и дълги, и конкретни, и плодотворни. Не агенцията е в състояние да удовлетвори всички искания, които тя предяви - нашите функции са изключително координиращи, та отправихме тези искания към съответните министерства. Затуй пък въпросната среща затвърди у мене убеждението, че българската диаспора в Унгария е моделна със своята традиционна висока активност, с общополезните си инициативи, а също и с обстоятелството, че е завоювала авторитет във втората си родина. Всичко това зависи естествено от качеството на състава й, от нейното ръководство - хвала им!
Не по-малко удоволствие за мене беше запознанството с г-жа Лили Пенева-Винце, която се появи у нас през лятото. Като ръководител на Института за изследване на българите в Унгария, в Будапеща, тя ме изненада: къде другаде по света нашата диаспора със собствени сили е организирала научноизследователско звено? Бивша колежка от БАН, г-жа Винце, е напълно компетентна да оглави такава институция и бездруго ще положи необходимите усилия за развитието на проучванията по българистика в Унгария. Както навсякъде, просперитетът и духовният напредък на нашите сънародници извън страната зависят от отношението на новата им /и съвсем не нова/ родина. Безусловен е шансът, че двата и народа, българският и унгарският, са били и са обвързани от трайно взаимно разбиране, от традиционни връзки. Професионалните качества и лоялността на българите в Унгария са били винаги оценявани по достойнство от властта, там сънародниците ни не са имали проблеми. Нещо, което не бихме заявили относно някои други наши задгранични общности.

Бъдете живи и здрави!


 

 
  Раздели

 
 
 

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA