History Populated with People

Archives



Мони Ешуа Алмалех
Date:  2010-02-18 03:18:04


Как се казвате?

Мони Ешуа Алмалех


Къде сте роден?

София, Бългрия


Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?

По покана на проф. Богдан Богданов, с писмо от 12 февруари 2010 г.


В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?

Моите родители бяха журналисти – баща ми отразяваше и коментираше спортни събития, а майка ми – културни. Сериозно влияние върху мене оказа сестра ми и нейните приятели. Тя е по-голяма от мене с почти пет години, но с нейните познати ми беше по-интересно. Родителите на баща ми бяха в Израел. Моят дядо Арон Алмалех е от онези широки социалисти, които отказват предлаганите им облаги от властта след 9 септември 1944 и емигрира в Израел. Там е посрещнат от канцеларията на Бен-Гурион като уважаван социалдемократ. Беше сурова и внушаваща респект личност, която държи много на семейството. В това се убедих лично през 1960 г. при тримесечния ми престой в дома му. Трудолюбието и верността към семейството бяха отличителни черти и на другия ми дядо – бащата на майка ми. Доколкото нося името на антифашиста Соломон Декало, убит на 24 май 1944 г. край Луковит, мисля, че това оказва, съзнателно и несъзнателно, голямо влияние върху живота ми. Мони Декало е заварен брат на баща ми. Метафорично казано, в моето име по паспорт – Мони – се съдържат имената на трима Симеоновци и на един Соломон, убити заедно, без съд и произнесена присъда на празника на славянската писменост. Като че ли трябва да бъда и трима Симеоновци, и един Соломон, обвързан на живот и смърт с делото на братята Кирил и Методий, колкото и помпозно да звучи. И тук живите хора, с които съм контактувал през живота си просто са функция от това предназначение.


Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?

Разбира се семейната среда, училището, спортният клуб, в който активно тренирах плуване и водна топка, университетът са важни неща. Помня един случай в шести клас. В пети клас бях избран за отряден председател. Основната дейност бе да водя класа на театър и кино. Изглежда на съучениците им беше омръзнала такъв тип пионерска активност. Затова избраха най-добре развитото физически момиче за отряден председател в шести клас. Новото се състоеше в безкрайни събрания, посветени на пионерската организация, както и на сбирки на отрядния съвет по домовете, които си бяха вид дискотеки. Бях поразен от повърхностните мотивации, които движат поведението на хората. Ако говорим за отделни личности – в моята младост това бяха водещи дейци на българската наука и изкуство. По онова време – седемдесетте години – все още лекари, художници, журналисти, музиканти се събираха в смесени компании в Созопол, Двореца в Балчик, клубовете-ресторанти на различните културни гилдии. Не мога да отлича една личност – попивах от всеки различни неща. В същото време една автомобилна катастрофа и нейните последици върху пътниците (аз седях на задната седалка) ми показа, че един човек от българската интилигенция, отличен лекар, е способен на всичко, за да се оправдае като шофьор, виновен за злополуката. Тогава разбрах, че 95 процента от най-почтената част от българската интилигенция не мисли самостоятелно и е набор от манипулируеми хора. Това стана, когато бях на 19-20 години. Направих си много изводи от тези събития в моя живот. Например, че заемането на пост над определено равнище в социалната йерархия се плаща. Въпросът е дали аз съм готов да платя тази цена. Биографията ми показва, че не съм бил съгласен с тази цена. Човек може да прави кариера в България, в чужбина и смесено. Житейският път на големия български талант, диригента Емил Чакъров е повлиял на моето отношение към света. Кариерата на Чакъров даваше опитност за възможностите, които човек получава извън България, но отново – и какво струва това. Познавайки го от ученик в Музикалното училище до неговата кончина, си направих извода, че не може да напредваш на всяка цена – излиза твърде скъпо.


Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?

Лесно избрах да уча „Българска филология” (1973-1976) – езикът и литературата бяха необичайно силни, бих казал и лесни, предмети за мене в училище. Смятах, че момче е срамно в ония времена да има шестици, но по тези предмети просто нямаше как да нямам Отличен шест – и в експерименталното 12 училище, и в образцовата 8-ма гимназия. Освен интелектуалното и професионалното влияние на преподавателите в университета моите училища са много. Житейското училище от периода на моето следване – 18-23 години – ме научи, че хората не трябва да бъдат разделяни на черно-белия принцип, че у всеки човек има и „бяло”, и „черно”. Друг урок бе, че каквото и да става единственият начин човек да преодолее трудностите в живота е да се труди. Усвояването и прилагането на този урок в условията на „реалния социализъм” ми докара много тежки неприятности в периода на агонията на системата – 1985-1988. Оказа се, че аз, като редови гражданин, нямам правото да се трудя извънредно, денонощно или просто повече от другите. Eдновременното трудене в БАН и в едно месечно списание доведе до съдебно преследване, завършило в моя полза – но стана още по-лошо – оказа се, че моят докторат е плод на луд човек, както стана ясно от вътрешната защита през 1986 г. Преработих моя труд, от който черпя идеи и досега, като за студенти, но се оказа, че е „много сложен”. Защитих като по чудо през пролетта на 1989 г. на вътрешно обсъждане. Този урок обаче се оказа много полезен при моето емигриране в Израел (1992), където хората работят здраво. Оказа се, че аз съм нетипичен представител на „посткомунистическите чукове”. Затова освен в Ерусалимския еврейски университет работих и като касиер на един паркинг в центъра на Ерусалим (1993-1995). Там преминах през курсове – по иврит, по менталност и прочее – които нито един университет в Израел не предлага. Моето тригодишно и повече пребиваване в Израел, като редови емигрант, ме научи на много неща – от срещите и разговорите с литературоведа, фолклориста и семиотика Димитрий Сегал, през хора от 53 страни до проститутките и президента, които срещнах на паркинга. Срещите ми с места и хора в Израел имат огромно влияние върху моето оформяне и не мога да изброя равнищата и аспектите на това влияние. Важно обстоятелство бе, че бях разведен и посветих цялото време на изучаване – на книги, на хората, на местата, на манталитети и характери.


Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?

Помня някои учители с добро, а други - като антиучители. С времето разбрах, че са ми полезни и двата типа. Положителните спомени обхващат учители, които признават мнението на учещите, и в същото време изискват и насърчават информираност, мислене и творчество. Антиучителите са изпитание за моралните, физическите и финансовите възможности. Приятно е, когато успешно и достойно се справиш с тях - излизаш обогатен от тяхното "анти".


Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?

Смятам, че моето следване „Българска филология” (1973-1977) бе мой избор и също спада към самостоятелните квалификации. По онова време „Българска филология” бе бетонирана откъм съвременни влияния в хуманитаристиката. Затова редовната докторантура беше важен момент, защото моят научен ръководител бе вносител на идеите на Ноам Чомски в България. Самата докторантура бе „Структурна, приложна и математическа лингвистика” (1982-1984) и трите години съответстваха на това име. Секцията „Обща, приложна и математическа лингвистика” също бе адекватна на името си и затова имаше трудности – по онова време тя бе „група”, а не пълноценна секция, каквото е първичното звено в БАН. Така, още в България, се запознах, най-после, с много от „буржоазните” течения в съвременното езикознание, макар че интересите ми бяха много по-широки – кино (игрално и документално), рисуване, театър, литература, професията на журналиста. Първите 9 месеца от моето пребиваване в Израел посветих на изучаването на иврит в телавивските, безплатни за емигранти, училища. Когато започнах работа в Еврейския ерусалимски университет, се оказа, че университетът не предлага курсове за езиковеди. Затова изкарах година и половина като касиер на паркинг в центъра на Ерусалим. Трагикомична е историята с моята диплома за второ ниво иврит, издадена от едно от министерствата в Израел, защото нямам диплома за първо ниво. Първото равнище е курс с времетраене половин година, по пет часа на ден, шест дена от седмицата. Учех в училище за академични кадри. Учителките не бяха първокласни. Едната ме помоли да й помагам – тя казва думата на иврит, след това на английски, а аз я превеждам на руски за „руснаците” в групата. Съгласих се като в професионална игра, знаейки, че това е антиметод за учене на нов език Тя правеше много принципни грешки и аз все я поправях. На четвъртия месец тя не издържа, изпадна в истерия, взе да тропа с крака и да крещи на иврит „Мони, престани с тази граматика”. Аз напуснах това училище, а госпожата я уволниха след три дена. Преместих се в най-доброто обществено училище по иврит в центъра на Тел-Авив. Седмица след моето преместване си намерих работа в Ерусалимския еврейски университет, която стартираше от 1 януари следващата година (1993). Проф. Сегал ми заръча да уча иврит. И аз учех. Обаче учителката беше патриот – веднъж тя заяви, че японците взели своите писмени знаци от евреите. Аз направих физиономия, а съкурсниците (от 15 държави), знаейки вече, че ще работя като езиковед в Ерусалим, попитаха мене. Аз рекох – „Глупости”. Така и не завърших първото равнище. Затова пък на второто равнище случих на учителка. По средата на трите месеца тя се разболя и цялата ни група отиде в най-високо оценената група по предварителните тестове. Моята група се справи блестящо с всички упражнения, а „отличниците” не се справиха добре. Когато нашата учителка се върна от тридневната отпуска по болест, тя каза, че си е свършила работата и си отива вкъщи. И си отиде. На нейно място сложиха една много добра жена, която нямаше представа от преподаване на иврит и от ивритска граматика. Половината група се разбяга, аз обаче стиснах зъби, за да получа диплома. И удържах. И това ако не е университет...


Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.

Езиковед. Няма начин в предишните отговори на тази анкета да не е засегната темата за моя професионален път. Моят главен проблем в езикознанието е, че това е област, която позволява културни и философски аспекти, а не са много сериозните езиковеди, които работят в тези посоки. Анализът на езика, сам по себе си, е важно и полезно нещо, но по мое мнение, той трябва да бъде в услуга на изследванията за човека и неговата култура. Като университетска дисциплина езиковедските курсове също не трябва да са сами по себе си, а да обслужват две големи цели: 1. Да служат на екипа от дисциплини; 2. Да спомагат за изграждането на самостоятелно мислещи, неманипулируеми индивиди. В същото време не трябва да се изпуска от внимание и професионалната, занаятчийската страна. В моя професионален път съм „купувал” по нещо от всеки преподавател или лектор на конференция. Това би трябвало да съответства на почти алхимичния процес, в който няма рецепти, водещ до изграждането на самостоятелно мислещи индивиди, които не е задължително да мислят творчески. Творческото и самостоятелното мислене имат нещо общо, но са различни неща. Над всички като учител, именно в тази негова цялостност, е проф. Димитрий Сегал. Макар и научил много от своите преподаватели в СУ „Св. Климент Охридски”, аз завърших неудовлетворен поради липсата на модерното езикознание и литературознание в програмата на обучението. Наваксах по време на докторантурата в Института за български език – БАН, където проф. Йордан Пенчев изискваше брилянтно познаване на българската граматична литература и традиция, но и чомскианството. В юдаизма има една поговорка, датираща отпреди Христос – „Благодарен съм на моите учители, които ме научиха на много неща. Признателен съм на моите колеги за наученото в беседите с тях. Но съм най-задължен на моите ученици.” Другата версия, пак от юдаизма, е „Най-добър ученик съм, когато ставам учител.” Преподавателската ми дейност протече много специфично. Първо бяха пет години в Технически университет, в годините, когато бях изгонен от БАН (1986-1990). Работех като хоноруван преподавател по български език на чуждестранни студенти. Мога да кажа, че извън занаятчийските аспекти, се водех от моя принцип отмъщение на системата: „Добре ще е, ако успееш да убедиш и един студент, че с честност и почтеност може да се напредва в живота, и че това е добрият начин. Това се прави най-добре с личен пример.” Бях се заинатил, че това е начинът да си отмъстя на системата тогава – да работя за създаването поне на една морална личност от тези студенти, па бил той от Непал, Палестина, Ангола, Никарагуа или Виетнам. В занаятчийски аспект, това е времето на първата ми по-сериозна професионална работа – станах автор на концепцията и съавтор в правенето на учебник по български език за първи и втори курс чуждестранни студенти (1989). И до днес се учи по този учебник в Техническия университет. През 1990 г. ме възстановиха на работа в Института за български език след решение на Комисията за нарушаване на човешките права. Възстановиха ме, но при хората, които ми бяха нарушавали правата. А те се чувстваха гузни и активни в своята гузност. Това бе един от факторите, довели до емигрирането ми в Израел. През 1995 г. се завърнах в България, защото ректорът на университета в Ерусалим бе заявил на проф. Сегал, че пари има, но няма да ги дават за „Славянски изследвания”. След известно колебание и разузнаване – ректорът наистина имаше такава стратегия и времето доказа това – реших да продължа с професията си и се върнах в Института за български език. В периода 1995 -2003 активно сътрудничих като хоноруван преподавател на Нов български университет и на СУ „Св. Климент Охридски”. Истинско вдъхновение се оказаха за мене студентите от магистърската програма „Сравнително религиознание” в НБУ. Заради тях седнах да вадя думи за цвят и всичко около тях в Библията. Знаеха много и попиваха много. Резултатът е моят голям докторат – книгата „Цветът в Петокнижието. Езикова картина на света” (2006), в която поименно съм им благодарил. През 2003 г. преминах на основна работа в Нов български университет. Намалих до санитарен минимум ангажиментите си към СУ „Св. Климент Охридски”, но в последните години водих няколко курса на бакалаври и магистри във Висшия евангелски богословски институт. Забележително е, че с мене бе установена връзка на базата на моята книга, а не по някакви други причини. Книгите, които човек пише са най-добрата част от него. И тя остава. Затова се старая много. Със семиотика на цвета се занимавам от студент, а съдбата ми позволи да разработя на български и английски език тази тематика за балканския фолклор (сватба и погребение – Balkan Folk Colour Language 1996; Цветовете в балканския фолклор 1997; Корени. Семиотика на цвета 2006; Езикът на цветовете 2007), в българската художествена литература (Цвят и слово 2001), в ивритския и преводните текстове на Библията (2006), в рекламите (Езикът на цветовете 2007). Така моите чисто теоретични, граматични българистични интереси (Семантика и синтаксис на безпредложни словосъчетания от две съществителни имена в съвременния български език 1993) останаха малко на втори план, но пък модерното езикознание взима много сили само да го следиш като развитие и богатство. В последните десет години имах шанса, обаче, (за първи път в историята това се прави от професионален езиковед) да съставя „Ивритско-български речник” (2004), който ползва широк кръг хора. Бестселър се оказа „Българско-ивритски разговорник с кратка практическа граматика на иврит” (2002), който претърпя три издания. Това са книги, в които вложих всичко от себе си, за да дам на хората след мене онова, което толкова ми липсваше при преселването ми в Израел – “survivor” езикова помощ.. Колкото и нескромно да звучи – въпреки превратностите на съдбата, където и да съм бил, винаги остават следи от моята работа и екипните отношения: В Технически университет – учебник; от Израел – книга на английски и български за фолклорната сватба и погребение, речник, разговорник; от Института за български език – няколко научни монографии; от НБУ – книгата за цвета в Петокнижието и последната, „Светлината в Стария завет”; от работата ми с катедра „Общо, индоевропейско и балканско езикознание”, СУ „Св. Климент Охридски” – съставителство и авторство на „Помагало по „Увод в езикознанието” (2000). Българското езикознание през последните 20 години се освободи от политическите доктрини и много се освежи с оригинални трудове. В литературознанието протекоха подобни процеси. Към днешна дата живея с мисълта, че успявам да съчетавам преподавателската работа с теоретични и приложни езиковедски и семиотични занимания.


Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?

Още като ученик разбрах, че площадните бунтове и грубата сила не са моят стил, а че словото е по-страшно оръжие от всички познати средства за война. Моят бунт бе в присъединяването към различното, цветното, в трупане на знания и умения, които позволяват производство на продукти, неподвластни на времето. Дипломатично, но твърдо - във война със сивотата, еднаквостта, които социалната атмосфера изискваше и налагаше. Междувременно – има книги, картини, филми, с които човек може да си попълни представите за света. Друг мой бунт бе да се науча да работя така както системата всъщност не изискваше. А вече като преподавател – да си „отмъстя” на системата, като работя за създаването на свои последователи. След промените от 1989 г. средата ми позволи да извърша драстични промени в моето битие на човек и учен. Липсата на достъп до информация по времето на социализма доведе до уникално изживяване. Ден след като стъпих на израелска земя, отидох в централната библиотека на Телавивския университет. Системата в тази библиотека е да няма хранилища, а книгите са пред читателите. Трябва само да избереш книгата. Пред мене стояха толкова много книги, които исках да съм чел в оригинал, или книги, които съм търчал да преснимам на копирна машина – а тук се искаше само да се пресегна и да взема книгата. Просто ми призля. Излязох навън, за да си поема въздух и да се успокоя. В днешната среда в България, която е толкова по-богата и разнообразна от някога, има обратните процеси – младите хора не са достатъчно концентрирани. Затова се шегувах с едни докторанти, че като противодействие на тяхната пасивност предписвам следното лекарство – по пет минути на ден присъствие чрез паралелен свят в социализма с липсата му на книги, с тормоза над знаещи, можещи и работещи. В резултат – те стават „турбо”.


Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?

Като цяло мога да ги оценя само по един начин – положителни. Следите са неизлечими. В началото на 90-тте аз бях недоволен от това, че разрушаването на старото се изражда в нещо ново, което зараства накриво. Тук имам предвид обществените тенденции като цяло. Това бе другата причина да взема драстичното решение да тръгна за Израел не на екскурзия. Първите няколко месеца в Израел най-много ме впечатляваха с това, че въпреки перманентната война, в Израел се диша свободно. Възможностите, които получи обикновен гражданин като мене да развива себе си, да се занимава с това, което го вълнува и интересува най-много, нямат нищо общо с омразата на социализма към работещия, можещия, търсещия. А иначе хората са си хора – имат положителни и отрицателни качества и при социализма, и при капитализма.


Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?

Животът на България през последните двадесет години е плод на световни, геополитически договорки, уговорки и игри. Български елит / Български елити е относително понятие, в което основно за мене остава поведението, действията. Разбира се и говоренето като вид знак, който при правилно декодиране показва и тенденцията на макро равнище, и личния облик на индивида или групата. Аз не мисля, че е разумно да влизам в конфликт с някой от елитите. Имам моя начин за „конфликт” – като продължавам да работя упорито в професионалната си сфера. Имам шанса да мога да упражнявам обществено-политическата дейност Преподавател и да продължавам да работя, този път в съзвучие с официалната ценностна система, в изграждането на индивидуалности - можещи, работещи, които мислят самостоятелно, а понякога и творчески. Намирам, че да си преподавател в университет е особено важна обществено-политическа дейност. И тази мисъл нито е моя, нито е нова. За безпроблемно понасяне и дума не може да става – как може да се понася безпроблемно кризата с банките от 1996-1997 г.? Продължавам да смятам, че разпръскването на морал, къртовско трудолюбие и почтеност в живота на един човек не може да няма резултати. При такова разбиране често пъти резултатите носят неприятности, но с времето – само позитивни плодове. Като преглеждам отново въпроса – виждам, че съм влязъл в конфликт с държавата и елитите й – като съм взел решение да напусна страната, и след това – като съм взел решение да се завърна, обогатен от наученото в Израел. В същото време съм изпаднал в невинен конфликт с израелското – отказал съм да си сменя професията. В тази ситуация се пита коя е моята страна. България е моята родина, а Израел е моето отечество. Душата на повечето български евреи, които по принцип много обичат България, е разпъната „на шпагат” между Израел и България. Всъщност, навярно е някъде над Кипър...


Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?

Българинът е доста общо понятие. Тук влизам и аз. Не харесвам да бъда поставян в кибритена кутийка като една от всичките еднакви клечки, защото това просто не е вярно. Но в общ план за мен днес българинът трябва да се излекува от носталгията по социализма и да погледне живота право в очите, да се научи да търси правата си, но и да не си хвърля боклука от балкона. Преди 20 години българският народ ми приличаше на бутилка шампанско – от него зависи дали само да се разтръсква, да се излее като пяна и да остане малко вино, или да потърси отговорност на работното си място от Директора и от партийния секретар какви са сметките, кой е преследван, какво се случва в това място в момента. За съжаление мнозинството избра да се превърне в пяна. Българинът преди 40 години като цяло се отличава с най-страшното – вътрешна цензура. И това важи не само за писатели и журналисти, но за редовия български гражданин. Защо си позволявам такава тежка присъда. Защото имам научни доказателства за това. През 1995-96 г. проведох експеримент с теста за свободни словесни асоциации на една частна трудова борса за офис-кадри. Резултатите сравних с речника за свободни словесни асоциации, изготвен в периода 1978 – 1982 г. През онзи период на думата „зелено” българинът никога не посочва като асоциация „долар”, а ефемизмът на тази мръсна дума – „валута”. Чак в средата на 90-те години българинът свободно асоциира на „зелено” с думата „долар”. Е, аз какво мога да направя – такива са фактите. Днес животът е много по-шарен, по-сложен, по-изкусителен, но с повече възможности. Свободата на придвижване и работа освен гастербайтери създаде през последните години много българи, които се изучиха и работиха в чужбина. Някои от тях се връщат и прилагат това, което са научили – не само като занаят, но и като манталитет. В образователната система има програмата „Еразмус”, която от студентската скамейка дава възможност за създаване на такива индивиди, които са махнали розовите очила и могат вече да избират – кои, какви и къде да бъдат. Какво по-хубаво от това.


 
  PEOPLES
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA