History Populated with People

Archives



Кристиан Кръстинов Банков
Date:  2010-02-22 03:21:22


Как се казвате?

Кристиан Кръстинов Банков


Къде сте роден?

Роден съм във Втора градска болница, на 10 юни 1970 г., София


Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?

С удоволствие се отзовах на предложение, на което не можех да откажа ;-))


В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?

Израснал съм в доста интересна семейна среда. Майка ми, Весела Колева е завършила Италианска филология, баща ми, Кръстин Банков е завършил ВМЕИ. Те са разведени откакто аз бях на 3 години, заедно с брат ми Аспарух, роден 1966 г. и кръстен на Гунди, сме живели известно време при дядо ни и баба ни в Червен бряг. Около предучилищната възраст се върнах в София и живеех с баща ми, който по това време освен шеф на студио за аудио и видео записи към Балкантурист беше и диджей – първият диджей в България. Неговият ергенски начин на живот от онези години оказа силно (положително) влияние на формирането на ценностната ми система. През 1981 г. майка ми се омъжва за италианеца Джузепе Кавалини и отива да живее в Италия. Още на другата година с брат ми посетихме тази изключителна страна и от тогава светогледът и развитието ми са тясно свързани с нея. От 1992 г. имам италианско гражданство.


Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?

Със сигурност това са родителите ми, и то не толкова с предаване на някакви модели на поведение, колкото с огромното доверие и подкрепа, с които са се отнасяли към всяко мое начинание, и то от най-ранна възраст. Например майка ми ми донесе персонален компютър от Италия още през 1983 година, когато в цяла София имаше едва 3-4 достъпни епъла. В последствие отидох да уча в техникум по електроника, а през март 1989 г. заедно с двама приятели регистрирахме първата частна фирма в България – MoreSoft – за създаване на софтуер (по култовото 56-то постановление). През 1986-7 г. баща ми пък ми поверяваше скъпа служебна видеокамера, както и възможност да използвам цялата техника в държавното студио. Тогава се запалих по кино, снимахме клипове с моите съученици и мечтата ми беше да стана режисьор…


Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?

През превратната 1989 г. историята беше на моя страна. До май месец живях с идеята, че на есен ме чака казарма, след това излезе закон, че с влизане в университета това нещастие можеше да се отложи. Но истинското спасение дойде с един никога неогласен закон, с който се разрешаваше дори следване в чужбина преди казармата! Аз попаднах съвсем случайно на този закон, четейки държавен вестник заради фирмата. Чиновниците в министерство на образованието също не знаеха нищо и аз със сигурност бях първият желаещ да се възползва. После чух, че този закон бил създаден заради внука на Тодор Живков, пратен да учи по Швейцария. Записах се да уча теория на спектакъла в университета в Болоня, където живееше майка ми и съпругът й. Като понапреднах с езика и започнах да следя пълноценно лекциите разбрах, че имам афинитет повече към философските дисциплини. Но това не беше достатъчно за да изоставя киното. Последното се случи, когато попаднах на лекциите на проф. Умберто Еко по семиотика и на проф. Уго Воли по философия на езика. В крайна сметка от университета излязох семиотик.


Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?

С изцяло положителни чувства си спомням двете ми класни – г-жа Константинова от основното училище (122-ро) и г-жа Янакиева от техникума по електроника. И двете бяха учителки по български и литература. Аз имам лека форма на дизлексия и ако не беше човешкото отношение от тяхна страна щях да имам доста слаби оценки, а може би и вменен комплекс за неграмотност. В ония времена дизлексията беше напълно непознат проблем в България.


Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?

Като формирала се в условията на планова икономика и соц пазар личност съм развил силна „направи си сам” нагласа. До преди да ми „порасне работата” почти не съм викал майстор, освен когато самият аз не обърквах тотално нещата. Сред успешните самоквалификации мога да изтъкна изучаването на френски между 1994 и 1995 г., овладяването на тайните на компютъра и намирането на книги и всичко останало в интернет, сателитното пиратство, футбола и ските.


Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.

Макар да съм се занимавал с най-различни неща и да съм изкарвал пари по най-различни начини до момента съм упражнявал една единствена професия – преподавател по семиотика. Може би професионален семиотика станах, когато защитих доктората си през 2000 г. в Хелзинки, но реално упражнявам занаята като хоноруван преподавател от декември 1995 г. – две седмици след като се дипломирах. Голяма заслуга за това има проф. Мария Попова, която още с появяването ми ми възложи воденето на лекции с много студенти. Всичко това нямаше да е възможно, обаче, ако по принцип НБУ не беше основан със съответната визия и приоритети. Без никаква резерва ща кажа, че за мен НБУ е най-хубавото нещо, създадено в България през прехода и цялата ми професионална реализация е негова производна. През март 2006 г. ми е присъдено научно звание доцент, от февруари 2007 г. съм директор на Югоизточно европейския център за семиотични изследвания.


Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?

„Бунтар” е роля, която всеки уважаващ себе си човек трябва да упражни. Въпреки това изпитвам силна неприязън към самоцелното бунтарство, просто да си против нещо, независимо какво. За мен истинският бунтар е този, който се нагърбва с отговорността да каже какво трябва да бъде на мястото на това, срещу което се бунтува. Това, разбира се, е идеал, който с различен успех съм се стремял да следвам. В техникума бях избран за комсомолски секретар на цялото училище. С типичната за пубертета неадекватност аз се наех да подобрявам нещата и така влязох в остър конфликт с директора и шефката на партийната организация. Оттеглих се на средата на мандата, след това ми беше отхвърлена и молбата да напусна техникума, адресирана лично до министър Илчо Димитров (1988 г.) След това се включих активно в събитията от 1990 и 1997 г., макар да пропуснах много от първата поредица заради следването ми в чужбина. Трябва да призная, че сега не бих се впуснал с такъв ентусиазъм в подобни действия, с времето в мен се развиха либерално иронични нагласи, на без влиянието на американския философ Ричард Рорти.


Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?

Това са изключителни моменти, които винаги ще помня. На 10 срещу 11 януари 1997 г. бях пред парламента и боят ми се размина само заради бързото тичане. Последваха 24 незабравими дни заедно с 20-30 студента от НБУ, та даже имаше и любовна история. Имах щастието да присъствам и на големия митинг през 1990 г., когато от Орлов мост до Плиска беше пълно с народ. Заснех безценни кадри с кино камера. Но стойността на тези моменти е в това, че са минало и че никога няма да се повторят, надявам се да не се повторят и аналогични ситуации.


Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?

Почти е невъзможно човек да не е в конфликт с българската държава ако живее в нея. Това е всекидневно изпитание на търпението, достойнството та и на здравия разум на човек. Макар, че са на лице доста симптоми на подобрение все още у нас доминира по-долнопробната част от населението. Тя избуя след 1989 г. и сигурно чак със смяната на поколенията ще се попритъпи това отблъскващо присъствие. Реални действия предприех обаче само в един случай, отнасящ се до така наречените елити. Става въпрос за най-лошото от най-лошото – мутрите. Веднага след събитията от януари/февруари 1997 г. се записах в сдружение „Не на страха”. Дони ми предостави председателската функция до 1998 г. Беше впечатляващо как Богомил Бонев, вътрешният министър в кабинета на Иван Костов, реализира през първата година от встъпването си на поста всички приоритети на сдружението, почти обезсмисляйки нашата дейност.


Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?

Днес е много по-трудно да се сложи под общ знаменател „българина” в сравнение с преди 20 години и още повече преди 40. Аз си спомням само допреди 30-35. Днес има драматичен разрив между поколенията, мобилността, информационните технологии, а от там и пазарът на труда напълно маргинализират тези, които само преди 20 години бяха носителите на етно културния ни облик. Колкото дефекти и поражения да носеше този етно културен тип, можеше да се стъпи на нещо хомогенно за дефинирането на българина, докато сега по-интелигентната част от младите хора върви към културно сливане с младите хора от всички материално благоденстващи държави, а на хората над 50 годишна възраст безкомпромисно се отнема всякаква възможност за участие в социалния живот. Да не говорим за родителите ни, които са поставени в нечовешки условия и чието достойнство е напълно потъпкано.


 
  PEOPLES
2017
2016
2015
2014
2013
2012
2011
2010
2009

Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA