Историята, населена с хора


Дмитрий Варзоновцев
Дата:  2010-02-13 01:36:50


Как се казвате?

Дмитрий Варзоновцев


Къде сте роден?

В Москва, в известна болница на Арбат, сега я няма


Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?

Покани ме проф.Богданов. Но въпросът е друг. Защо се отзовах? Заради спомените.


В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?

Странна. Дядо ми е Степан Варзоновцев(Варсонофиев-но след реформата през 1918 г. името стана такова каквото е). Той е бил безроден-възпитаник на Киевския полк през 60-те години на 19 век. Съдбата го отнесе в село Хмелитово,роден дом на руския писател Грибоедов. Там е станал дьякон-светски служител на църкавата, защото е бил грамотен. Се е оженил (според предание) на най-красивата и най-богатата там невеста,най-малката дъшеря на която е майка ми Наталия. Той не е бил много покорен и след вълнения през 1905 година е бил осъден и изкара 10 години в каторга. Там се разболял и малко след като се е върнал починал от туберкулоза. Защо са го осъдили не знам. Знам, че е бил есер(социал-леволюционер) и е писал писмата на неграмотните селяни срещу властта.
Майка ми през 1913 година се е преселила в Москва при своя богат вуйчо, който е имал търговски бизнес в пространството от Берлин и Варшава до най-затънтените места в руската империя. Учила се и живеела при него да 1931 г.В началото на 20-те е била представена на големия руски певец Шаляпин. Имам интересни фотографии от този период-една млада госпожица с мещански вид. През 1931г. Сталин е забранил НЭПа и национализирал бизнеса на вуйчото й. Се наложи да отиде на борсата. Но поради грамотността си е получила работа в Госзнака-отговаряла е за поставяне на сериите и общия контрол върху отпечатване на парите в тази фабрика. През 37 е загубила дом, защото семейството на вуйчото й е било изчезнало. Спасил я е нейният съпруг,( сега не си спомням името му-Егоров ли бил или някакъв друг-майка ми не му запази името) сержант от НКВД. След това е загубила и работата си, но не задълго. Започнала е като контрол на билетите в кино "Ударник", а после в пощата . След като съпругът и е попаднал в плен през 1941 г. по постановление на Сталин тя е била пратена на "лесоповал"- до 1946г.
Тогава се е появил баща ми - капитан от съветската армия Шалва Курдованидзе. Той е бил ранен през 1943 и поради това оцелял-станал студент по архитектура.
Това остави следа и у мен-рисувам. Казват, че не е съвсем лошо. Той, баща ми Шалва оттук натакък поема голяма роля в живота ми. През 1949 получава Сталинска награда 4 степен за проект на Дома на културата в Талин. Проектът никога не е бил реализиран, но е бил изключително красив. Нещо в стила на венецианските къщи на дожите. Тази награда опропасти живота на баща ми, въпреки че той никога не го е признавал. И всичките си надежди е вложил в мен-да стана по-голям художник или архитект. Не се случи. Беше адски ядосан, но се примири след като завърших средното си образование със сребрен медал. Загина нелепо през 2003- убиха го заради апартаметче в Москва. И всичко изчезна. Проектите, му, рисунките ...и той самия. Ужас.Родът му е от Тифлис-Тблиси. Но не от града а от близкото село, където е имал 2 декара земя с дървета и някакви лозя. Виното от тях пробвахме след свадбата - той запази две бутилки от деня на раждането ми. Едната, обаче, се проби и вкисна, но другата се оказа чудесна. Та дядото ми от тази грузинска страна е бил селянин и работил яко за да получи баща ми образованието. За другите деца не са му стигнали силите и са останали там - в Грузия. По някаква странна съдба всички са починали и сега аз остава наследник. На нищо. Защото и апартаментът в Москва, и земята до Тбилиси станаха други. Не могат да бъдат припознати като наследство.
Както се казва от прах в прах всичко отиде.
През1971 се запознах с Майя. Тя ми е жена и до днес. Оженихме се през 1973. Чак през 79 заминах за България-благодарение на нея и заради нея.
Всъщност от тогава започва и моето собствено битие. Семейството. Средата. Творчеството. Предишното състояние, колкото и да е важно се оказа предпоставка.


Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?

Главно учителите. Но и приятелите в двора ни-на Гоголевски булевард. За съжаление ни развалиха двора с ремонт и поизгубихме се с приятелите. А учителите останаха. Първо - Зинаида Мипхайловна. Не знам на колко години беше, но знам, че е започнала учителството си през 1916 година. Тя ми спасяваше от последиците на моите лудории-с наказание според възможностите ми да го поема. Писах, чистих, "дежурих" без счет, колкото трябва. Другата-Нина Арсеновна Калантар ме научи на френски-с бой и ужасен терор. Но е назабравима. Имаше още учители-вече във вечерната ми гимназия. Се наложи да започна да работя отрано за да бъда независим въпреки волята на баща ми-Шалва. Асистенти от Московски Университет, които не учиха, а споделяха и за физика, и за математика, и за история. До гроб ще ги благодаря всички.


Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?

Избрах да уча социологията. Но ми обясниха, че такава наука не я преподават в Московския Университет "М.В.Ломоносов", но нещо близко мога да науча във философския ф-т на същия. Излъгаха ме, но все пак се научих на много неща, както се казва "въпреки", а не "защото"


Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?

Там се запознах с Арсений Чанышев - първият ми курсов ръководител. Писах за орфиците. Оцени труда ми с добър и със забележка- да се науча да пиша.
После имах и други преподаватели-но Арсений го запомних поради пълното му безхаберие и либерализъм. Уважение към студента, иначе казано. Иначе беше безпощаден. Както и всичките ми преподаватели от това врема. И всичките ги смениха след 1968 година. Поради преминаване на друга работа. Или поради други причини. Помня Мамардашвили-спортно облечен и сладкоречив. Слушахме го и нищо не разбирахме. Но какво от това. Помня и проф. Соколов. Той просто каза-не ставаш философ поради обществено разделение на труда. А преподаваше ...средновековната философия. Тома Аквински.
Изобщо атмосферата през 60-те беше невероятно предизвикваща. Нещо се случваше и това вселяваше очакването за някакъв прелом. Различно говореха учителите ни, настояваха да четем "оригиналите", а не учебниците. Помня проф.Мотрошилова изгони от часа партийния секретар на курса, защото рецетирал учебника вместа студията на Хусерл. Много скоро я преместиха в Института по философия-да се занимава с науката, а не да "изкривява" линията.Много научих и от проф Рожденственски-той водеше един интересен семинар за източни култури.
Помня и Г.Шчедровицки- невероятен интелект. Участвах в семинара му от 71 до 75 г.



Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?

Главно-работа с архитекти. Градоустройство и традско планиране.
Семинари. Много и различни. Всички до 1989 г. Имаше нещо остро в тези семинари, бяха "извън" релсите.
Но налагаха интелектуален труд.
Ходих и по конференции и специализации. Туризъм.
Мизерия. Не можеш да си позволиш за излезеш - стотинка нямаш.
А после вече и нама за какво.


Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.

Социолог! Започнах тази си работа от март 1969 г. Извика ме един доцент и запита-искаш ли да участваш в изследването. Естествено,че исках. Ето ти резултати, трябва да ги натаманиш! Ето това натаманяване ме направи професионалист. Защото все нещо им стоварвах неочаквано. Признаяха го като индивидуално качество и включиха в един голям проект -изследване на отношение на работническата класа към труда през 1975 г. Нещо като съветски Хоттърн. Тогава предизвиках известно смущение. Трябваше да анкетираме работничките в една шивашка фабрика. Отиваме, но не ни пускат. Сложиха да чакаме в профсъюзния кабинет. Там ни забавляваше един от активистите, не знам дали беше намалник. Та той разказваше за това какви трудности има в управдлението. Няма камиан, няма дисциплина, не стигат подръчните материали. Та слушах, слушах и не издържах зададох въпрос. Ако всичките тези трудности ще бъдат преодолени, с какво ще се занимавате в управлението. Ъ!
Много неща научих от Саша Дейков - вече в България. Но това стана пак по линия на архитектите-той ме забеляза на конкурса "София след 50 г", в който се включих с тях, с архитектите скоро след като доидох в България през 1979г. На него дължа адаптацията си към новата ситуация.
Иначе участвах в много изследвания, но винаги зад кадъра, писах анализите, които после ги "дооформяха".
Л.Николов-мой официален ръководител на стажа през 1976 г ( тогава бях съветски стажант) през 79, когато търсих работа като социолог ми каза директно. Дима, ти никога няма да работиш тук като социолог!
Е почти улучи. Станах културолог. Благодарение на Саша и на Н.Генчев. Но професорът не ми гледаше с добро око. Само благодарение на Саша ме прие.
Странно, но Петко Симеонов въпреки странното мълчаноие около мен прие неприличвните ми творби в ръководения от него "Социологически преглед". А и в "народна култура" ме публикуваха по повод на поредната годишнита от ВОСР.
След 89 тръгна друга работа. Но без участие и разбиране от страна на Жени Иванова нямаше да тръгне. Тя тогава организира едно много силно списание "Избор". Там публикувах повечето от статиите и студиите си през 90-те
Не мога да не спомена и Миша Неделчев. С него се запознахме още през 80-те. В Института по изкуствознанието, където работих ...като социолог.
Благодарение на Герог Краев и компания. Семинар "МИФ", образован и воден от Иван Маразов. Та там се запознах и с Богдан Богданов. Иначе активно буйствах в множество тогавашните семинари. Но "МИФ", както и семинара на Богдан ме впечатляваха. Може да се пита какво общо това има със социологията. Всичко.
Защото моята социология от самото начало не беше статистика.
Даже статистиката я успявах да опитомя. Затова успях да оцелея през 96-97. Плащаха за анализите. Анонимно, но спасително.
От 90 насам ..играя. Това е начинът да правя социологията извън "системата", извин дисциплинарната кохорта. Играя с екип и практически за без пари. Защото работя с малки групи и за ограничено време.
Резултатите позволяват да се направят много по-близки до реалността прогнози, отколкото класическите статистически анкети.
Лошото е, че времето е бозпощадно. През 90-те като че ли ми се отвори хоризонта. Но ...не знам. Възрастта ли, руският, премесен с грузинския ми характер. Но се изолирах. Ходих тук таме из чужбина, но по-скоро като турист. Това най-много ме тревожи. Повечето от колегите-социолози, които много по-често "ходят" из конгресите и семинари остават туристи. Няма диалог, защото няма изследвания. Проблемни, а не поръчкови


Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?

Винаги. Абсурдното, че в повечето случаи съвсем добронамерено.
Нямах готова среда. Това може би идва и от коренното би безродство. не знам. Но най-близката си среда намирах сам. И губих...пак сам. Мога да кажа че годините в МГУ, в Института по изкуствознанието, в списанието Избор а напоследък във форума на проф Богданов ме запазват дори не като професионалист, а като човек.
Въпреки, че прочетох Вебер преди четиридесет години, мога да призная, че неговият патос, който приемах, днес по-скоро ме озадачава. Призвание и професия. Колко различно те се съчетават по отношение на "дълга". А често изобщо не се съчетават



Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?

Оформят. Не съм свидетел на нито едно. Въпреки че ходих и скачах по митингите-нямам усещане, че участвах. Кризите естествено бият по всичко. Но това не са следи, това са обстоятелства. Биографията е следа-без пощада. Какво се случи в България прец 30-те, през 40-те, през 50-те? Мен ме нямаше. Ценка Йорданова, нашата приятелка, с която ходихме из полите на Витоша ни разказваше за "Слънчев Удар". Ужас. но си връшахме "долу" в София и всичко вървеше понататък. Освен тези разкази- а става дума за 80-те години- най-много ме впечатли зимата на 86 година-"дискотека", режим на тока -изнесохме се с децата в центъра, на парното при родителите на жена ми . Студ. После Чернобил. Това може би най-страшното събитие за България, въпреки че стана извън пределите й. Разболя не само нас, но системата. Другото е художествена литература и теория на конспирацията. В т.ч. и прословутата дата -10 ноември 1989г. Измислена от начало и до край. А и много предходните и последвалите. 1986 е преломно събитие. Никой не можа да излъже българина за случилото се.


Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?

Конфликтът ми е перманентен и затова не струва особено. Може да бъде отнесен към черта на характера. Но никак не е безпроблемен за мен.
Сега на 60 и кусур години не мога да свикна с примирение на т.н.народ с произвола и безправието.
И тук в България, и там в Русия. Проблемът не е това което се случи, проблемът е неслучването на най-същностното, на свободата.


Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?

Не мога да кажа за преди 40. Днес виждам, слава Богу различни българи. Не според възрастта, а според ценностите.
Но не съм оптимист. Каквито и да са ценностите на един българин, те не се събират в една реална съпротива срещу системната несвобода, срещу безправието.
Колкото и да е силна индивидуалността на българина тя остава на страна от участие в решаване на собствените му проблеми. Потиска ме това "сеирджийство" - да бъдеш свидетел на собственото си погребение , зрител на поредната серия от безкрайното реалити-шоу.

 
  ХОРА
  МАРИНА ДИМИТРОВА
  Росица Ножарова
  Георги Адамов
  Надежда Александрова
  Теодора Дупаринова
  Донка Душкова Герова
  Йордан Симеонов Ефтимов
  Росен Георгиев Данчев
  Деница Владимирова Димитрова
  Йоанна Дилянова

Архив


Copyright - Veselina Vasileva - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA