History Populated with People


Надежда Александрова
Date:  2012-03-26 11:28:50


Как се казвате?

Надежда Александрова. Но всъщност личната ми биография на социална единица в обществото, в което ми бе съдено да порасна и узрея, започва с друго име. И понеже привържениците на кабалата казват, че името има особено влияние върху съдбата на всеки човек, ще спомена и другите ми имена: родила съм се като Надежда Веселинова Челебиева; когато станах на около 13 години, малък семеен съвет: майка ми, леля ми /сестра на убития ми от народния съд баща/ и втория ми баща, решиха той да ме осинови, за ми бъде по-леко в живота /предстоеше да кандидатствам в гимназия, майка ми мечтаеше за езиковия колеж в Ловеч/ и така станах Надежда Александрова Стоянова. Това решение, взето под въздействието на някакъв панически страх за моето бъдеще, не се оказа особено удачно, тъй като бях поставена от трън та на глог. Вторият ми баща,чието име нося – Александър Тодоров Парталски – беше анархист, беше се трудил в комунистическите лагери в Богданов дол и Белене до 1950 г., когато се ожени за майка ми. Самият той също, след освобождаването му от лагера в Белене, се беше отказал от фамилното си име Парталски и се беше записал в паспорта си – Стоянов. Затова и аз бях Стоянова до 1962 г., когато се омъжих и приех фамилията на съпруга ми – Драгова. Ако името Надежда Драгова не принадлежеше по бащино право на проф. Надежда Драгова, моята зълва, която го беше направила известно с книгите и публикациите си, вероятно щях да се подписвам с него. Сега то фигурира само в паспорта ми. Подписвам публикациите си като Надежда Александрова.


Къде сте роден?

В София, на 3 юни 1943 година.


Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?

Едва ли щях да се включа без покана, а поканата получих от уважавания проф. Богдан Богданов в чувствителен за паметта ми ден. Освен това споделям замисъла на този проект, чувствам се приобщена и увлечена от въздействието на неговата авторка, забележителната Вера Мутафчиева, върху много хора. Малко съм контактувала с нея, предимно в последните месеци и дни на живота й, когато даряваше архива и библиотеката си на НБУ. Но индиректно, струва ми се – много по-дълго - възторжено и увлекателно - с нейните книги, публицистични текстове и исторически трудове. Спомням си един неин призив да се описват колкото може повече родови и лични истории, да се изразяват субективни оценки за протичащите събития, били те с наше участие или неучастие. Отговаряйки на въпросите в тази анкета, установих, че ми е изключително трудно да се връщам към миналото си и да пиша за себе си.


В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?

Детството ми премина в средно статистическо българско семейство. Отгледаха ме баба ми и дядо ми по майчина линия, обикновени хора, които живееха от труда си, радваха се и ценяха това, което имат, защото бяха го спечелили сами със собствени усилия и неуморен труд. Израстнах в скромна двуфамилна къща в крайния квартал на София – Красна поляна, с двор, с цветя и дървета. Какво значи интересни? Трудно ми е да деля хората по този признак. Всеки човек е значим и интересен, всяка човешка съдба е различна и уникална. Независимо от скромния си обществен статут, хората, сред които израснах, бяха личности с морал и ценностна система. Това осъзнах късно, може би, едва когато ме напуснаха мнозина от тях. Дядо ми Антон, бащата на майка ми, на когото дължа прехраната и живота си в ранното ми детство, който ми посвещаваше цялото си свободно време от изнурителното си трудово всекидневие, имаше интересна съдба, случки от която вмъкваше в безкрайните приказки, които ми разказваше всяка вечер. Той беше украински евреин, избягал от немски плен през Унгария и Сърбия, откъдето български приятели го накарали да се установи в град Радомир. В Радомир се запознал и оженил за баба ми Арсена Рангелова Кралевска, която била мома от не особено богат, но авторитетен род Кралевските. Фамилията й идва от с. Кралевдол, където прозвището на рода е Паисовци, т.е потомци на един Отец Паисий. Една от историческите хипотези за родното място на автора на История славянобългарска, както е известно, е с. Кралев дол, много красиво място недалеч от София. Посетих го наскоро благодарение на писателя г. Цанко Живков, свързан биографично и емоционално с историята на този български край, съхранил с шопска упоритост много древни традиции. Родовият мит за Отец Паисий се е предавал от деди и бащи на деца, а на мен ми го разказваше тази моя баба. Тя не беше ходила на училище, защото като дете дълги години боледувала от силно заразната кожна туберкулоза. Беше строга, мъдра и уравновесена, беше доволна, че е преборила болестта, че е успяла да създаде семейство, да роди три деца и заедно с бедния си, но трудолюбив мъж до себе си, да бъде материална и духовна опора за по-малките си братя и сестри, рано останали без майка. На нея предимно дължа първите си седем години, както и основни житейски принципи и ценности, които мисля, че следвам и досега. Като повечето шопи тя живееше в свой ограничен свят в най-конкретния географски смисъл – От Искъро по-дълбоко нема и от Витоша по-високо нема. Най-далечното й пътуване беше от София до родния й град Радомир, докъдето често я придружавах. В къщи се разказваше как дядо на два пъти се записвал да замине с руски белогвардейци за Америка, но тя му отказвала това приключение. А според семейната митология на дядо ми - там в САЩ след Октомврийската революция били избягали двама от братята му, които го очаквали с богатство. Майка ми, която много обичаше да пътува и мечтаеше за Америка, не можеше да й прости, че я е лишила от една вероятно по-хубава съдба. Дядо ми Антон също беше безкнижен и българският му език беше много особена смесица от руски, украински и шопския диалект на баба ми, която смяташе, че е проява на слабост и безхарактерност да си променяш езика заради едното преместване в София и се отнасяше с подигравка към свои префърцунени съседки и познати, които якаха, т.е сменяха хубавото твърдо шопско е с лигавото меко я, и където трябва, и където не трябва. До тръгването ми на училище и аз говорех като тях, от което другите ми баба и дядо, които бяха точно якащи, родени в Стара Загора и Сливен, изпадаха в ужас. Известно време след смъртта на дядо ми Антон, който почина през 1957 г., майка ми, благодарение на запазени семейни писма отпреди войната, издири по линия на Червения кръст неговите роднини в тогавашния СССР, които бяха напуснали по време или след войната, родните места на дедите си в Украйна, и живееха в Ленинград и околностите му. Тази среща с роднините на дядо ми стана възможна след смъртта на Сталин. Майка ми замина за Ленинград през 1963 г. и се запозна с мнозина от тях. Донесе от там много снимки и след това дълги години си разменяхме писма най-вече със сина и една от дъщерите на чичо й Арон Киржнер, брат на дядо ми, когото майка ми завари болен от рак, в последните месеци на живота му. Тя разказваше, че въпреки тежката болест, той бил изключително щастлив от срещата им, от факта, че е успял преди смъртта си да види, че брат му, макар далеч и в неизвестност, все пак е преживял войната и успял да създаде семейство и да остави поколение. Беше й разказал много за превратностите в съдбата на голямата им фамилия. Майка се завърна от Ленинград удовлетворена от нивото на близките си там, но и шокирана от факта, че баща й е бил чист евреин и е скрил от нея това. В нея задейства близкия й мрачен спомен от преследването на евреите по време на войната. Спомняше си тъжното съчувствено мълчание на баща си. Имал е късмет, казваше тя, че с идването си в България се е покръстил и сменил еврейското си име Данаил Киржнер с българо-руското Антон Антонов Михайлович. Неговите познати и приятели тук го наричаха просто руски. Той беше каруцар, имаше каруца с два коня и работеше в Нармаг, на ул. Пиротска. Там, където сега е новата католическа църква, беше пиацата на това предприятие. Когато се разболя тежко, баба нае човек, който и след неговата смърт известно време работи с конете и каруцата, която беше приспособена за работа в центъра на града, беше покрита с брезент и с гумени колелета. Тя ми разказваше, че той не приел поканата от властите за приемане на българско гражданство, нито се поддал на агитацията й за връщане в СССР след войната, знаеел е какво става там от мнозината белогвардейски бежанци, с които е общувал и се срещал. Имал т.нар. нансенов паспорт. По-късно, през 1974 г. и аз заедно с майка ми и дъщеря ми гостувахме на чичо ми Леонид в Ленинград /Петербург/, който беше син на чичо й Арон. Чичо Льоня беше забележителен, силен и умен човек, инвалид от Втората световна война, раняван в боевете при Курската дъга. Имаше болно сърце, но не се предаваше, беше ведър и боледуването му сякаш беше подробност, на която не обръщаше особено внимание. Искаше да се чувстваме добре, като у дома си. Може би защото като военен инвалид се ползваше с високо предимство при лечението си, беше успял да преодолее няколко инфаркта. Докато бяхме там, повече от месец, той често получаваше сърдечни кризи, но спешната помощ пристигаше след минути и животът ни, някак безотговорно, продължаваше своя празничен ритъм. Бяхме в Петербург по времето на белите нощи. Посетихме всички големи музеи и дворците в околностите на града, разхождахме се с параход по Нева. Някъде около седмица след нашето завръщане в България, чичо Льоня починал след поредната си криза. Братовчед ми, неговият син Саша, който тогава беше на 16 години, почти веднага след смъртта на баща си, заедно с майка си, леля Вера, се изселиха от СССР. Тя основателно се страхуваше за единствения си син от предстоящата му казарма. А така изпълниха и предсмъртното желание, и завета на чичо Льоня, който ни казваше, че само поради забраната на лекарите да пътува, е останал да живее в СССР. Споменавам тук тези мои роднини, с които се запознах сравнително късно, но дългото им отсъствие е било, сега си давам сметка, много по интересно и загадъчно, и в този смисъл присъстващо в съзнанието ми, в сравнение с физическото присъствие на други, за които сега по рядко си спомням. Детството ми беше пренаселено с много хора - роднини и по майчина, и по бащина линия, приятели, съседи. Тогава роднинските връзки между хората бяха много по-силни, съседските - също. В къщи идваха много съседи за услуги, за разговорка, някои от които са писали доноси и са давали сведения за нас на службите. Това, че цялото ми семейство било от врагове на народа прочетох в досието на втория ми баща, когато това стана възможно. Майка ми беше завършила стопанското училище Мария Луиза и като вдовица на враг нямаше право на работа, шиеше дрехи на същите тези съседки срещу дребни стотинки. След смъртта на баща ми тя се разболява тежко от воден плеврит с опасност за туберкулоза, имаше и тежък невродермит. Не помня родния ми баща, бил е убит на 13 март 1945 г. в с. Новоселци. Бил е само на 28 години, офицер подпоручик в полицията. Изчезнал е от живота ми преди да остави какъвто и да било жив спомен. Една сутрин на ранната есен през 1944 г. е бил извикан за справка в Славянска беседа, откъдето, заедно с другите призовани по този начин, бил откаран в с. Новоселци, където някъде е неизвестният му гроб. Чувствам се маркирана от сирашкото си детство. Обичам до ден днешен един красив и усмихнат на всички снимки баща, чиято липса с годините осъзнавах и усещах все по-болезнено. Да си дете на убит и анатемосан от комунистическата власт човек в годините преди 10.11.1989 г. беше изпитание. Такава присъда хвърляше тежка сянка върху потомството и близките на убития. Но въпреки обществената анатема над жертвите на този съд, аз растях с най-хубавите спомени за моя баща на всички, които са го познавали и които се осмеляваха да ми говорят за него. Баща ми ми влияеше осезателно със своето отсъствие. Името му - Веселин Георгиев Челебиев – е изписано върху Мемориалната стена на жертвите на комунизма до параклиса пред НДК. След промяната през 1989 г. разбрах колко много са били жертвите на комунистическата диктатура, колко тежки и страшни неща са се случили с много хора, което неизбежно промени и отношението към личните ми преживелици. Престанах да ги възприемам така фаталистично. Родителите на баща ми, моите дядо Георги и баба Мария, които помня като вече много възрастни, живееха на другия край на София, на ул. Герлово, при сестрата на баща ми, леля ми, Сия Челебиева. Тя беше актриса в Народния театър. Гостувах им често. В края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век, трамвай No 4 свързваше директно Красна поляна и Подуене. Бях около шестгодишна, когато започнах да ходя дотам съвсем сама. Майка ми ме изпращаше до последната спирка на трамвая в Красна поляна, а баба Мария ме очакваше, седнала на столче пред кооперацията, намираща се и днес на ъгъла на улиците проф.Асен Златаров и Герлово. Оставах при тях понякога с дни. Там имах приятелки, с които играех на улицата, в близката Докторска градина и градината край канала. Баба ми Мария пазеше царски албуми и учебниците по вероучение на децата си, които обичах да разглеждам, а по-късно и да чета. Дядо ми Георги, който в младостта си е бил гвардеец при княз Александър Батемберг, а по-късно чиновник в българските железници, почина през 1949 от сепсис на 86 години . Беше едър и мълчалив с две различни очи – едното синьо, другото – зелено. Когато тръгнах на училише, майка ми се омъжи повторно. Вторият й мъж, за когото вече стана дума, бил първата й любов. Били се разделили навремето по някакъв дребен повод, след което се запознала с баща ми, харесали се и се оженили като че ли само аз да де появя на този свят. След случайна среща с първата си любов, на която съм присъствала и аз, била съм в ръцете й са подновили връзката си. Звучи сантиментално, но той ме грабнал от нея, докато тя се осъзнавала. Уплашила се и разбира се била щастлива да види, че чувствата му към нея са останали непроменени. Тази среща поставила началото на новата им връзка след нещастието с баща ми. Майка ми беше млада и красива. Беше останала вдовица на 23 години и поради сполетялото я нещастие и болести, беше се върнала при родителите си и те ни бяха поели изцяло. Тя беше напълно облекчена от грижите си за мен и оставена да живее второто си моминство. Но в патриархалната ни среда и общественото обкръжение на крайния квартал, тя беше длъжна да пази своя авторитет и името си от злепоставяне. Така че въпреки ухажванията и на други мъже, и комунисти между тях, тя живееше и живя изключително целомъдрено живота си През лятото или ранната есен на1950 г. чичко Сандо /никога не му казах татко, а той и не настояваше/ пристигна в къщи със остригана глава от лагера в Белене и след няколко дни остана да живее при нас. На него дължа началната си грамотност, и изобщо образованието си в голяма степен. Тогава, в самото начало на първата учебната година, се разболях от дифтерит. Бяха ми поставили грешна диагноза ангина, което забави лечението ми и в болницата съм била приета в безсъзнание и без гаранция за успешен изход. Лежала съм дълго. Когато дойдох в съзнание, след не зная колко дни, към мен идваше една сестра със спринцовка, което така ме стресна, че за да ми бие тя поредната животоспасяваща доза пеницилин, трябваше да извика помощници. Когато ме изписаха от болницата, казваха, че живея втори живот. Върнах се в къщи с тежки последствия от болестта в говора и двигателния апарат. Наложи се след инфекциозната болница, да постъпя в неврологичното отделение на тогавашната Климентинска болница, за да ме лекуват от последствията. Престоят в тези болници ми се виждаше тогава безкраен. След продължителното лечение в тях трябваше по препоръка на лекарите да продължа с балнеолечение в Банкя и майка ми ме заведе там. Така бях излекувана напълно, но бях пропуснала цялата си първа учебна година. И вероятно щях да я повтарям, ако вторият ми баща, моят чичко Сандо, не ме беше научил на всичко пропуснато – да чета, да пиша и да смятам, за да продължа по нататък заедно с моите връстници в училище. Той идваше всеки ден след работа в Банкя, за да ме занимава и изпитва. Методите му никак не бяха забавни. Беше строг и ме стряскаше или ме караше дълго да мисля над задачите по аритметика, докато стигна сама до отговора. Когато той се ожени за майка ми, единственото нещо, което донесе в къщи бяха книгите му, с които най-напред напълни лятната ни кухня в двора, а после бяха наредени /най-ценната им част/, в нов библиотечен шкаф, който заемаше цяла стена във вестибюла, където спях, след неговото идване в къщата на баба и дядо. В късни времена си дадох сметка, че в тази библиотека имаше много книги на писатели анархисти и художествена литература, издавана в съответствие с анархистичната доктрина, подлагаща на съмнение и преоценка държавата, религията, институциите, всичко казионно и ограничаващо свободата на човека. Спомням си как прелиствах без нищо да разбирам “Петото евангелие”, заглавието, под което беше преведена на български книгата “Животът на Иисуса” от Ернест Ренан,. Там бяха и всичките издания на Борис Шивачев, Матвей Вълев, на Велко Зидаря. / писател строителен работник, който идваше в къщи, псевдонимът му не беше измислица/. Имаше и доста книги от популярните все още тогава романови поредици “Златни зърна” и “Мозайка знаменити съвременни романи”, които минаваха от ръка на ръка, между приятелките на майка ми. Чичко ми Сандо беше завършил счетоводство в Софийската търговска гимназия, след което беше учил по същата специалност и в Свободния университет. Той е роден на 17 март 1915 в София. Работил е като счетоводител известно време в град Кавала, след присъединяването на част от Беломорието и Македония към територията на България през 1940 година. Датата 9 септември 1944 г. го заварва на същата длъжност във фабрика “България” /днес рушаща се сграда в началото на Горнобански път, днешният бул. Никола Петков/. Когато се ожени за майка ми известно време беше хамалин на гарата, после си намери работа като счетоводител в кооперативните стопанства на софийските села Мало Бучино, Божурище и Гурмазово. /Тогава именно след работа идваше в Банкя, за да се занимава с мен./ На тази работа се задържа по-дълго, създаде приятелства. Там се запали по пчеларството. Снабди се с много литература за живота и отглеждането на пчелите. Беше впечатлен от природата на пчелите и обичаше да говори за тях. Благодарение на това негово занимание с майка ми ходехме често с него в Божурище, което беше изключително красиво място, особено през пролетта, когато поляните бяха отрупани с цъфнали божури. А и в онези гладни купонни времена меда в къщи беше осигурен. Изпитвала съм много противоречиви чувства към втория ми баща, от респект и уважение, до ревност и дори омраза в определени моменти, до желание по някакъв начин да го дискредитирам. Доста късно си дадох сметка за добротата му, затова какво е преживял и преодолял, както и за амбициите и добрите му намерения към мен и моето бъдеще. Много тъжно се развиха по-късно отношенията между него и майка ми. И двамата починаха през 1993 г. Майка ми загина в катастрофа, беше блъсната от лека кола през м. февруари, а той – в болница от рак на панкреаса. В последната година от живота си бяха разделени и той много плака след смъртта й.


Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?

Най-близките ми хора в семейството, които нищо не можеха да ми спестят – нито празниците, нито скръбните събития. В ранното ми детство имаше много разкази за смърт и много смърт наоколо. Още не бях осъзнала какво точно е смъртта, когато много трагично загина моята леля, по-малката сестра на майка ми, която беше само на 28 години и остави две невръстни деца. По малкото бързо я последва – умря от грип в детската ясла. Тази ми леля се занимаваше с мен повече от родната ми майка, учеше ме на песни и стихотворения, беше голяма патриотка, обичаше да ми пее българските маршове. От нея бях научила “Шуми Марица”, когато не можех да знам, че песента е била забранения по това време национален химн. След нейната смърт къщата и двора опустяха, настани се тъгата. Аз непрекъснато очаквах тя да се върне, да се появи по здрач под асмата в двора, не можех да си обясня, че е изчезнала напълно от живота ми. Сега вече знам – щом я помня и виждам в сънищата си, тя наистина не е изчезнала. И това се отнася за всички, които съм обичала и загубила някъде по пътя на моя вече дълъг живот. Не бих казала, че това което е идвало към мен отвън, е било само хубав пример, включително и от хората от най-близкото ми обкръжение. Отнасяйки се с разбиране и съчувствие към съдбата на близките ми, не мога да не отбележа, че наред с техния позитивен и градивен пример, младостта ми беше заредена и с техния страх, много конкретен, но и ирационален, с техните любови, вражди, страсти и разни други недостатъци.


Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?

От малка обичах литературата и театъра. Когато гостувах на леля ми, тя ме водеше често със себе си в Народния театър или филиала “Васил Кирков” /така се наричаше днешния театър “Сълза и смях”/, както и в клуба на културните дейци, където се провеждаха “вечери на смеха” и смесени концерти. В тези вечери участваха редовно Георги Парцалев и Енчо Багаров, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Георги Калоянчев; от концертите съм запомнила Надя Афеян и Гюргя Пенджурова. Първата - с арията на Кармен за любовта, а втората с песента “Хей поле широко, хей Балкан ти роден наш”. В този клуб видях веднъж да влиза и джазпевицата Леа Иванова. Възрастните около мен изкоментираха, че току що са я пуснали от лагера в Белене. Беше хубаво облечена, гримирана и усмихната. Това впечатление беше напълно съответно на представата ми за “зоза”/както тогава наричаха нестандартните, освободени в поведението си артистични жени/. В дома на леля и в театъра виждах често отблизо много от известните тогава артисти и сигурно съм ги гледала и възприемала като митични същества, затова и в детството си мечтаех да стана артистка като леля ми. Обичах поезията, още преди да тръгна на училище, знаех наизуст много стихотворения – Ботев, Петко Славейков, Вазов, Багряна. Рецитирах и стихотворенията от репертоара на леля ми, по-късно и тези на дъщеря й, /известната през 60-те и началото на 70-те години с рециталите си Снежина Челебиева/, които бях научила наизуст само от слушане. Но в училище късно започнах да се изявявам, едва в гимназията. Като я завърших кандидатствах най-напред във ВИТИЗ. Изпитите бяха на три кръга, успях да премина през първите два. На третия бях елиминирана. Същата година кандидатствах и с изпит по литература в СУ. След неуспеха ми във ВИТИЗ следващото ми желание - българска филология - също претърпя провал. Макар че се представих добре на изпита, не успях да се класирам. Когато кандидатствах в Университета, в самото начало на 60-те години, все още беше задължително да се представи бележка от ОФ, подпечатана от съответния Райсъвет /така се наричаха тогава общините, и между другото в уроците по български език и литература – думите “община” и “кмет”, които срещахме в четивата си, се водеха като “остарели”, заедно с полиция, полицай и др. думи от близкото “фашистко минало”/. И аз, за да си подам документите, и за да имам право да се явя на изпит, трябваше да получа такова разрешение. Когато отидох да получа разрешителна бележка от съвета, чиновникът ме попита дали знам кой е истинският ми баща. Отговорих, че знам и казах името на втория си баща. Дълги години срещах из софийските улици този служител от райсъвета – беше куц, плешив и с очила – който ме накара тогава да излъжа и аз излъгах, защото и в къщи така ми бяха казали. Той замълча и ми даде бележката, в запечатан плик, който нямах право да разпечатвам, а само да приложа към кандидатстудентските си документи. Аз трябваше да излъжа и той очакваше това от мен, за да се убеди, че е господар на моя страх. Близките ми са се страхували обаче много повече от мен, затова че може да остана без образование и по тяхно настояване веднага още същата 1961 година кандидатствах и ме приеха в тогавашния току що открит полувисш учителски институт за детски и начални учители. Там учих две години. Междувременно се омъжих и се роди сина ми. Вече семейна, взех държавните си изпити, но не можех да отида по разпределение, и започнах да си търся доста безуспешно работа като начална учителка в София. Работих известно време по заместване в различни софийски училища. Тогава добих чувството, че тази професия беше станала запазена територия главно за дошлите в столицата жени на офицери. Където и да попадах тогава в софийските училища голяма част от началните учителки бяха с този статут. С големи мъки в самото начало на учебната 1965/1966 г. бях назначена за една година в софийското село Курило /сега част от квартал на г. Нови Искър/. Не успях да обикна и да се впиша в тази професия. Когато се роди и дъщеря ми, се откри възможност да постъпя на работа в службата Софжилфонд към Кирковски район /сега община Красно село/. Работих в кантора, в непосредствена близост до дома ни, без фиксирано работно време, така че имах възможност да си наглеждам и децата, докато бяха малки. Докато работех там изпитвах постоянно чувство на неудовлетвореност от това, което правя. Това бяха всекидневни срещи с недоволни наематели на държавни жилища, които очакваха от държавата да поеме цялата поддръжка на жилищата им, караха се за най-дребни ремонти, които използваха като повод да не си платят наема. По-късно разбрах, че съм натрупала интересен човешки опит. Като домоуправителка в Софжилфонд видях, че колкото по-ухажвани хора и галеници на държавата живееха в държавните жилища, обикновено най-големите и луксозни апартаменти в района, толкова по-безсрамни бяха изискванията им. Докато хора с национализирани къщи, превърнати насила в наематели на домове, построени от бащите и дедите им, /обикновено плащащи наем за ½ или 1/3 идеална част от национализираните си имоти/ бяха обикновено без претенции, бяха сякаш без реакции. През 1970 г., отново реших да опитам късмета си да кандидатствам в СУ българска филология, вече бяха отпаднали бележките от съвета. Събрах си разнообразния трудов стаж и подадох документи за задочно и вечерно следване. След дългото прекъсване имах чувството, че няма да се справя. Но изкарах изпитите и открих името си в списъците на задочниците. И този път обаче не се разминах с проблема, който ме следва по рождение. В един и същи ден получих две различни писма от университетската администрация – с първото ми съобщаваха, че съм приета и ме поканваха да отида да се запиша, с второто, че е станала грешка, че не съм приета. Същевременно излизаха нови списъци с класации и виждах колко много хора с нисък успех фигурираха в списъците на новоприетите. Много се отчаях и се обадих на втория ми баща. Един ден той дойде в къщи и ми каза да тръгвам с него. Беше се обадил на своя братовчед Макари Порталски, професор в СУ по латински, който беше на висока административна позиция в момента /ректор или декан, не си спомням/. Той беше прегледал моите документи, високата ми диплома, доброто ми представяне на кандидатския изпит и го беше посъветвал да подам молба за преразглеждане на моя случай в Ректората. Аз подготвих такава молба и отидох в приемния час на един от ректорите. Спомням, че казах: “Това е вторият ми и последен опит да кандидатствам по специалност, която харесвам и бих искала да работя; че е ужасно в един и същи ден да бъда зарадвана и след това отчаяна…” От кабинета на този човек /жалко, че сега не си спомням името му/ си тръгнах успокоена и повярвала в себе си. Макар че бях доста натоварена със семейни задължения, с грижи за деца – синът ми същата учебна година тръгна на училище – учих с голямо желание и въодушевление. Дипломирах се успешно през учебната 1974/75 година и научният ръководител на дипломната ми работа тогава доц.Стефан Елевтеров ме предложи за едногодишна специализация със стипендия към Катедрата по славянски литератури, ръководена тогава от проф. Петър Динеков. Защитих успешно специализантска теза върху поезията на Димчо Дебелянов и българските поети символисти, с която бях зачислена на свободна аспирантура към същата катедра. По време на специализанската ми подготовка беше обявен конкурс за редовна аспирантура към тази катедра и аз реших да се явя, окуражена от доброто ми представяне на изпитите, които съпровождаха специализацията. Чувствах се добре подготвена и уверена. Това беше време, което прекарвах целодневно в Народната библиотека и бях направила и първите си публикации. Явих се на конкурсния изпит. Между явилите се още 4-5 кандидата, моята писмена работа беше оценена най-високо. Това никак не се хареса на единия от комисията, който за голяма моя изненада се оказа преподавателят, който ме беше представил за специализацията, при когото се бях явявала на изпити и бях защитила дипломна работа. Другите двама – проф. Розалия Ликова и Михаил Василев /не си спомням дали беше вече професор/ бяха сигурни, че съм спечелила конкурса, който по настояване на доц. Стефан Елефтеров беше обявен за приключил без да бъде избран нито един от кандидатите. Може би нямаше да проявя особена чувствителност към неговата роля тогава, ако другите двама, непосредствено след обявения резултат, не бяха изразили възмущението си пред мен. Проф. Розалия Ликова беше ръководител на специализантската ми работа и нямаше нищо по-естествено от това да желае аз да продължа като редовна аспирантка при нея. Но тя очевидно нямаше тежката дума в случая, тъй като малко преди този инцидент, бяха възстановени професорските й права и задължения след наказанието, което беше изтърпяла по-повод писаното от нея за избягалия на запад голям български писател Георги Марков. Впоследствие отличната диплома от специализантската ми работа си остана за моя собствена употреба. Тя не ми помогна за намиране на работа, нито беше призната в по-късните ми години за трудов стаж. Зарекох се никога повече през живота си да не се явявам на конкурси. Текстът на специализантската ми работа беше зачетен като заявка за свободна аспирантура. Дори се явих и си изпитите за кандидатския минимум.


Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?

Въпреки че учих в училище от покрайнините на София /тогава за разлика от днес кв.Красна поляна беше доста далеч от центъра/, имах прекрасни учители, които си спомням си с най-хубави чувства. Първата ми учителка от предучилищната година т.нар. тогава забавачка - госпожа Тодорова /обръщението другарка май не беше станало задължително/ - съм запомнила с голямата й кротост и доброта. Следващата – в първо отделение беше известна комунистка. Не успя да ме спечели и аз не исках да ходя на училище при нея. Спаси ме болестта, а на следващата година, кой знае защо нея я уволниха и дойде една млада учителка, с плитки като венец на главата, която обикнах от пръв поглед. Майка казваше, че изглежда много селски, но аз си я харесвах и обичах. Няма да забравя как ни четеше страшните стихотворения от “Епопея на забравените” и плачехме всички заедно с нея. Първата книга, която прочетох сама беше “Нещастна фамилия” от Васил Друмев; тя така ме разтърси с ужасите на робството, че повече никога не се върнах към нея. И до днес си спомням с най-хубави чувства за учителите ми от гимназията. Класен ръководител ни беше учителя по физкултура, Комитов, красив и начетен преподавател, който знаеше как да общува с нас подрастващите тогава, /сега се наричат тинейджъри/. Благодарение на него, постъпвайки в горния курс, започнах да играя баскетбол в училищния отбор и в дружество “Септември”. Говореше ни за изкуство, обичаше операта. Последните две години класна ръководителка ни беше учителката по математика - Антонова. Покрай нея започнах по-старателно да се занимавам с този предмет и за да се представя по-добре ходих известно време на частни уроци. Тъгувах за смяната на учителката ни по литература, която ни преподава само в първия гимназиален клас. Следващата не можа да ме спечели, а и аз не й бях достатъчно симпатична. Рядко получавах одобрението й и най-високата оценка при нея получих на зрелостния си писмен изпит по литература, която вече беше оценка на комисия. Незабравим за мен е и учителят ми логика и психология Шехтов. Уроците му бяха много интересни, изпълнени с примери от живота. Беше изключително взискателен и пестелив на оценки. Един от незабравимите му уроци беше проведен в психиатрията в Курило, където се прилагаше лечение с трудова терапия на неагресивни психиатрично болни. Беше ни запознал с проблема предварително, беше ни обяснил какви случаи ще имаме възможност да наблюдаваме и какво да бъде нашето поведение в тази ситуация на “изследователи”, които трябваше да се включат в трудовата дейност на наблюдаваните лица. Цял ден брахме плодове в градината на психиатрията заедно с болните, много от които ни изглеждаха напълно нормални. Няма да забравя т.нар. Бял лъв, нееднократно бягал от психиатрия, а веднъж бил заловен върху покрива на Съдебната палата. Шехтов ни води на посещение и при нашумелия няколко години по-късно психиатър д-р Лозанов, който тогава ни разказва за различни психични отклонения и какви резултати е постигнал при лечението им със своя сугестивен метод. Едва ли е нужно да разказвам тук поотделно за всичките си учители, не бих пропуснала учителя си по история, по география, по руски, по френски, изключителната Мерджанова, която ни преподаваше пеене и музика до последния гимназиален клас и ни преследваше за репетициите на хора, който печелеше награди всяка година. Когато започнах да следвам в СУ, учителите ми по история и география преподаваха вече там. За всички или почти за всички бих казала, че ни учеха да мислим със собствените си глави. Не бяхме задължени, за да имаме отлични бележки, да заучаваме теми и уроци наизуст, което по-късно като ученици трябваше да правят моите деца. В СУ, по посочените по-горе причини започнах да уча 7-8 години след завършване на гимназия, със следващото поколение, но все пак успях да имам за преподаватели професорите Андрейчин, Динеков, Кирил Мирчев, Дуриданов, Мирослав Янакиев и др., които не просто четяха лекции и преподаваха знания, но и внушаваха респект към филологията и литературата, към хуманитаристиката изобщо.


Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?

След завършването на специализацията работих по заместване като учителка по литература в различни училища, рисувах коледни картички, /тази работа, която ми осигуряваше що-годе прилични средства, дължах на втория си баща, който ръководеше част от тази дейност в Културен отдих и художествена украса, кооперация към Столичния съвет/. Преведох от новогръцки една детска книжка с разкази на София Мавроиди-Пападаки, преподавах известно време български език на кипърски гърци, строителни работници, наети по време на едно от преустройствата на центъра на София в края на 70-те години, по повод на един от конгресите на БКП. Втората ми специалност от СУ беше новогръцки език и литература. Отново, погледнато по-прагматично може би, едно учене заради самото учене, но като се има предвид, че българските филолози тогава завършвахме без курсове по класическите езици, новогръцкият ми, макар и не активен, ми е полезен. Промени битовата и училищната ми представа за гръцката култура, обикнах гръцката литература. Преди 1989 г. не можех да си помисля за пътуване в Гърция или за работа, свързана с гръцки език. Винаги, когато опираше до характеристики и бележки от милицията, предпочитах да се отказвам от желанията си. Известно е, че образованието само задава посоката /и то не винаги/, в която човек е тръгнал да се развива професионално. До голяма степен сама бях избрала литературата, но мястото на бъдещата ми служебна квалификация стана случайно с попадането ми в Националния музей на българската литература /НМБЛ/. За бързата ориентация на това работно място много ми помогна следдипломната специализация, за която стана дума вече. Но самата работа в музея изискваше постоянна самоподготовка и много по-детайлно навлизане в подробностите от историята на литературата. Постоянната работа с литературно-историческите документи беше повече от университет. Голяма част от работното ни време протичаше в библиотеките – Народна и Университетска, в държавните и окръжни архивохранилища, в контактуване с автори, антиквари, колекционери и наследници на писателски фамилии. Длъжността уредник в музей включва освен подготовка по съответната специалност и други умения, които изискват и опит, и постоянна самоквалификация. Тази длъжност изискваше да имаш отговорност и отношение към артефактите, които в случая бяха документи на литературната история от различно естество – от ръкописи, предмети на изкуството, предмети на бита до това, което се определя като недвижими паметници на културата, както се определяше статута на писателските къщи-музеи, независимо от архитектурните им качества. Никой от по-младите ми колеги в новосъздадения литературен музей не притежаваше музеоложка квалификация, нито такава по архивистика. Тази материя изучавахме в практиката, в събирането на артефактите, във формирането на фонда и отделните сбирки, в подготовката на изложбите и постоянните експозиции, които започнахме да правим за мемориалните литературни музеи в страната. Това беше многостранна дейност, която ми беше интересна и която работех с увлечение, защото освен че включваше професионалната ми подготовка и целия ми човешки опит, изискваше и предлагаше възможности за самоподготовка и всекидневни открития в неспирния поток от литературно-исторически документи, който в онези години течеше към литературния музей.


Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.

Най-продължително съм работила в НМБЛ, където постъпих случайно, но това обстоятелство формира професията ми на музеен уредник с ориентация към историята на новата българска литература, което според възприетата периодизация означаваше литературата ни в периода 1878 до 1944 година. След като дълго бях стояла без работа, разбрах от моя приятелка за новооткрития музей и реших да се опитам да кандидатствам там. Посетих директора Михаил Райчев, който ме прие любезно и ми каза, че имам някакви шансове, но ме попита защо с тези препоръки и квалификация не кандидатствам в университет. Според указанията му си подготвих три препоръки, едната от проф. Розалия Ликова и от още двама членове на БКП и подадох документите си при него. Но бях назначена по-скоро в резултат на устната препоръка на проф. Елка Константинова, която му беше добре позната. Дъщеря на литературния критик Георги Константинов /1902-1970/, племенница на Николай Лилиев, и двамата приятели на баща му – писателя Георги Райчев. Тя беше защитила дисертация върху неговото творчество и беше подготвила редица издания, възкресили името му след продължителна забрава. Когато Елка направи това за мен, ние само се познавахме, не бяхме близки. Аз не можех да искам това от нея, направи го сестра й Божанка Константинова, също литераторка, с която бяхме роднини и вече доста близки приятелки. /Нашите съпрузи са първи братовчеди/. По това време активно сътрудничех на бюлетина към Дома на детската книга, в който тя беше редактор. Дори си мислех, че бих могла да се посветя на литературата за деца, защото я бях изучавала преди университета много подробно в Института за детски и начални учители. Първият ми работен ден в музея беше 1-ви април 1978 година. Денят на лъжата се оказа един щастлив за мене ден. И незабравим. Първото ми работно място беше къща-музей П.К.Яворов. /НМБЛ, според решението на МС за създаването си, обединяваше по шапката си, литературните къщи-музеи на територията на София, а двете от тях на П.К.Яворов и Славейкови, намиращи се една до друга на ул.Раковски 136 и 138, бяха първите негови седалища./ В този ден, когато отидох на работа се оказа, че няма да се работи, тъй като всички уредници са отишли на бригада в селското стопанство. Бяха останали само дежурни за посрещане на групи в къщите-музеи. Посрещна ме уредничката на музей Славейкови, която се пошегува с датата на лъжата, не предполагайки моята чувствителност на тема намиране на работа. На следващия, вече нормален работен ден, се установи че е откраднат пистолет от експозицията на музей П.К.Яворов и настъпи голяма паника. “Родната” милиция тогава бързо откри крадеца – оказа се ученик от Пловдив, който бил на посещение в музея с класа си предния ден, тъкмо на 1 април. Бях приета добре от колегите ми, повечето по-млади от мен, които вече имаха хубав колективен живот, в който не ми беше трудно да се впиша. Условията за работа бяха трудни, бяхме отнели от пространството на двата споменати музея. Всички уредници на НМБЛ заедно с машинописката бяхме настанени в конферентната зала на къща-музей Яворов. Но работата се оказа изключително интересна за мен и много бързо се ориентирах в нейната специфика. Почти веднага бях натоварена с отговорността на секретар на оценителната комисия на музея, която работеше активно – събираше описите на събраните от колегите материали, организираше присъствието на членовете на комисията и контактуваше с дарители и собственици. Тази длъжност беше колкото техническа, толкова и образователна, защото осигуряваше постоянен контакт с външни авторитети в съответните области, каквито бяха членовете на комисията, оценяващи архивите, книгите, произведенията на изкуството и предметите на бита. Те бяха дългогодишни специалисти от БАН, НБКМ, творческите съюзи и др. и самото провеждане на оценките на постъпилите артефакти беше своеобразна школа. Скоро след постъпването ми бях известно време и завеждаща на отдел Нова българска литература. Когато колегата Алберт Бенбасат, заемащ по заместване длъжността на колежка, излязла в отпуск по майчинство, трябваше да отбие дълго отлаганата си военна служба, бях назначена аз. Възприех задължението като временно, просто като по-голяма отговорност между равни и не му отдадох особено значение. Тези отговорности, обаче, които още в самото начало на първата ми пробна година в музея означаваха и някаква оценка и доверие на директора към работата ми, скоро ми бяха отнети в резултат на интрига, която излезе на повърхността като политическа оценка. В края на годината бях преназначена, останах да работя в музея, но бях накарана да разбера, че не бива да имам никакви амбиции за професионален растеж при положение, че не съм партиен член, че не произхождам от семейство с антифашистко революционно минало. Бях прехвърлила трийсетте си години и моята безпартийност не правеше добро впечатление, по-скоро обратното. Партийната ни секретарка обичаше често да напомня, че музеят преди всичко е идеологическа институция и другите му функции културно-исторически, научни, естетически са следващи по важност. Никак не се стимулираше научно-изследователската работа, дори обратно, онези, между които слагам и себе си, участваха в конференции, в издателски проекти, публикуваха документи, не се чувстваха особено комфортно в музейната атмосфера, която особено след отстраняването на първия директор Михаил Райчев и назначаването на поета-комунист Георги Свежин претъпя много негативна промяна. Това се отрази и на качеството на работата, и на колегиалните отношения. Настъпи атмосфера на дебнене и клеветене, на идеологически натиск. Но 80-те години са важен период в професионалната ми биография. Това е времето, в което участвах активно в културните събития, организирани от Литературния институт към БАН, публикувах в списанията Литературна мисъл, Език и литература, Пламък, Септември, Хоризонт, алманах Море, вестниците Литературен фронт, АБВ и др. Благодарение на Божанка Константинова и Боян Данаилов, /нейн първи братовчед, син на журналиста Славчо Данаилов/ в НМБЛ постъпиха архивите на Георги Константинов и на Николай Лилиев. Това бяха два от големите архивни масива, които обогатиха фонда на музея и са важна част от неговите богатства. През 1982 г. Елка Константинова се завърна от лекторат в Полша и започна съвместната ни работа по двата архива. Заедно подготвихме две поредни издания на Димчо Дебелянов, / 1983 и 1987, второто луксозно юбилейно/, също и луксозното юбилейно на Николай Лилиев от 1985 година. През 1985 г. се навършваха 100 години от рождението на Николай Лилиев и двете в съавторство, както и всяка от нас самостоятелно публикувахме много на документи от двата архива. По това време около 1984-87 г. директорът Георги Свежин реши да ме премести от отдел Нова българска литература в къща-музей П.К.Яворов като втори уредник. Това беше рязка промяна на статута ми и аз се опитах да възразя, тъй като в момента обработвах споменатите два архива. Бях най-добре подготвена за тази дейност и отклонението ми, за да изнасям беседите в музея на Яворов, не го намирах за много целесъобразно. Аргументите на директора обаче, не търпяха възражения, каза че съм най-добре подготвена и за Яворов и че няма нищо против да продължа да се занимавам и с това, което съм започнала. Беше решил да пенсионира завеждаща музей П.К.Яворов Златана Хлебарова, която беше защитила дисертация за поета и беше успяла да я издаде в книга. /Между другото книгата й беше посветена на контактите на Яворов с македонските дейци и революционери, а някои добросъвестно изнесени от нея факти около Тодор Александров и негови съмишленици, се оказаха несъобразени с конюнктурата и книгата й беше набързо инкриминирана/. Един от най-важните аргументи на директора в нашия разговор беше, че след пенсионирането на колежката, аз ще бъда назначена на нейното място. Откровено казано стана ми още по-неприятно, че с това уж временно преместване, трябваше да бъда намесена в съдбата на колегата си, която уважавах и с която имах приятелски отношения. Възприех и това решение като временно, още повече, че според директорската заповед бях просто командирована, а не назначена в Яворовия музей. Златана Хлебарова реши да се предпази от ранното си пенсиониране и предприе решителната крачка да стане високо платена учителка по български език в едно родопско село. Беше разгара на т.нар.”възродителен процес”. След като тя замина аз останах сама в музея. И без да стана негов началник съвместявах работата по двете длъжности. Въпреки че получих със заповед и приех след инвентаризация цялата материална отговорност за музея, в продължение на месеци не получавах никаква нова заповед: нито да се върна в стария си отдел, което исках най-много, нито да получа заплануваната от директора нова длъжност на завеждащ музея. В крайна сметка се оказа, че не директорът назначава завеждащите на музеите, както би трябвало да бъде, а друга задкулисна институция, на която е подчинен не само той, но и Министерството на културата и че към длъжността на завеждащ музей П.К.Яворов е предявил претенции най-неочаквано за всички в музея, колегата ни Георги Белчев, който беше се оженил две-три години преди това за девойка, работеща в българския културен център във Виена - Витгенщайн. Може би там, а може би и по-рано този мой колега се беше обвързал със службите на ДС и се оказа, че него го очаквало мястото в музея на Яворов. В което нямаше нищо странно, възприехме го в реда на нещата, аз си отдъхнах от напрежението. Но се оказа, че проблемът има продължение - аз не можех да се върна и в отдела си, защото там пък мястото ми било трансформирано в секретарско към дирекцията на НМБЛ. Все пак съпротивата ми към идеята да остана втори уредник в Яворовия музей беше уважена от по-високата инстанция в МК и аз се завърнах отново в отдела си Нова българска литература. През 1987 и 1988 г. работих върху интересни проекти, които ми бяха възложени от културния отдел на Софийски окръжен съвет – правих тематичния план за новата експозиция на музей на Димчо Дебелянов в Копривщица и участвах в създаването на клуб към музея на Елин Пелин в Байлово, в който трябваше да функционира виртуална програма в помощ на учениците за изучаване творчеството на писателя. Независимо, че тези задачи ми бяха възложени от външна институция, събраният материал естествено стана достояние на фонда на НМБЛ, а музеят на Елин Пелин в Байлово беше включен в неговата структура от къщи-музеи. Събитията1989-1990 г. ме завариха на това работно място. В края на 1989 г. се включих активно в създаването и организирането на Радикалдемократическата партия, чийто председател стана Елка Константинова. През 1992 г. при първото правителство на СДС тя стана министър на културата и аз бях назначена за директор на музея. Трябваше да се преустроя на административна вълна, което не беше особено трудно само по-себе си, защото работата и проблемите на музея ми бяха познати и близки. Но периодът беше труден, започна да действа Законът за реституцията, който веднага отне от НМБЛ къщата на Николай Хрелков в Горна баня, един апартамент от музей П. и П. Славейкови, излязоха наяве дълго потулваните проблеми за собствеността на музей П.К.Яворов. Мисля че докато беше министър на културата Елка Константинова изцяло разчиташе на моята компетентност в ръководенето на НЛМ /тогава беше сменено името на НМБЛ в Национален литературен музей или НЛМ/. Останах директор на НЛМ и при следващите две правителства, с министър на културата проф.Ивайло Знеполски. По време на правителството на Жан Виденов бях принудена да отговарям на непрекъснати клевети и обвинения, някои от които излизаха във вестниците “Дума” и “Български писател”. Направиха и две ревизии на счетоводството. Какво търсеха при това безпаричие, не ми стана ясно, но ревизорът каза, че идва по сигнал и трябва да открие някаква нередност, нали който не работи, той не греши. При втората ревизия взе че глоби счетоводителя с някаква дребна сума. През пролетта на 1995 г., се обяви конкурс за директор НМБЛ и аз отказах на поканата да се явя. Останах вярна на заричането си да не се явявам на конкурси, чувствах се уморена и омерзена от задкулисното и недостойно поведение на някои от своите колеги. По същото време се беше освободило директорското място на Столичната библиотека, с която НЛМ беше започнал да си сътрудничи усилено. Току що преместена в стилната сграда на площад Славейков 4, Библиотеката се беше разделила с поредния си директор – Анна Серафимова – видна активистка на СДС, бивш заместник-министър на културата в правителството на Филип Димитров. Тя беше уволнена от кмета Александър Янчулев след някакъв конфликт по между им и дни след назначението ми разбрах, че води дела за връщането си на тази длъжност. С нея аз работех добре преди, докато беше в Министерството, и понеже бяхме съседки и често се засичахме в един и същи трамвай, тя ми казваше, че няма особени пречки да спечели делото и да се върне в Библиотеката. Казвах й, че това е нейно право и аз няма да бъда пречка ако я върне съда. Тя обаче не успя да спечели делото, докато аз бях директор на Столична библиотека. Печелеше го общината, начело с кмета Янчулев. Когато Стефан Софиянски стана кмет тя очакваше той да я възстанови административно, но това не се случи и тя възобнови делото, което в края на краищата, след около година спечели. Кметът Софиянски, обаче вече е имал други намерения. Ден преди 55-тия ми рожден ден бях повикана от секретаря на СГО, който ми каза, че ми предлагат да се пенсионирам, тъй като това била в момента политиката към служителите, навършващи тази възраст. Беше излязъл вече закона, който даваше възможност да се работи до 58 години и можех ако искам да откажа. Не го направих, защото бях и сега съм убедена, че не бива да оставаш там, където не те искат, и че когато човек иска да работи може да го прави на много места. Оказа се, че за директор на Столична библиотека в дълбока конспирация е било решено да бъде назначен отново бившия ми колега Георги Белчев, който по късно се оказа агентът, автор на моето досие в музея. Анна Серафимова почина от рак. Некрологът й на входа на Библиотеката посрещна встъпването в длъжност на новия директор. Преживях рано и без особен стрес пенсионирането си. И наистина не спрях, почти без прекъсване започнах работа в Нов български университет. Шансът ми за университетска кариера се оказа доста закъснял. Бях отдавна изоставила дисертацията си незащитена. Чувствах силите си изчерпани за поставяне на ново начало. Административните задължения в продължение на осем години ме бяха отдалечили от литературните ми занимания, а надпреварата в новата среда не се оказа по силите ми. И все пак работих цели 13 години в НБУ, които оценявам като успешни, защото са свързани с една ценна част от неговата структура - Центъра за документи и архивни фондове /ЦДАФ/.


Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?

Не съм участвала в движения и групи срещу комунистическата власт преди 1989 година. Мисля, че повечето от т.нар. десиденти бяха от средите на управляващата партия, хора, които не можеха или не искаха да се примирят с разминаването между думи и дела, това бяха често и различно мислещи им деца, по-образовани от родителите си и не приемащи догмите им. Но като мнозина посрещнах с въодушевление съветската “перестройка”. Струва ми се, че нито чехословашките, нито полските събития преди това имаха подобен ефект върху мисленето на хората у нас. То е и доказателство затова колко голяма е била зависимостта ни от Съветския съюз, не само за властващите, но и за опозиционните настроения в страната ни. Оказа се, че в Националния литературен музей тези настроения са били зорко наблюдавани. Та нали нашата партийна секретарка не забравяше да ни напомня непрекъснато, че музеят е идеологическа институция и че не бива да забравяме коя е управляващата партия. Оказа се, че и аз, която не съм се мислела за бунтарка, съм предизвикала интереса на ДС и някъде през юни 1989 г. бях призована от двама агенти да се явя на разговор в сградата на милицията на ул.Раковски. Причината да бъда призована за този разговор, който продължи повече от два часа, се оказаха някакви мои говорения в музея против т.нар. “възродителен” процес и масовото принудително изселване на българските турци от родните им места, както и подписът ми, положен може би месец преди това, в защита на обявилия гладна стачка поет от Пловдив Петър Манолов. Стреснах се при появата на агентите в къщи, но се мобилизирах, прогоних всичките си страхове и отидох. Години по-късно когато можах да прочета досието си, видях тази част от него, свързана с годината преди 10 ноември 1989 г. Но досиетата на двамата ми бащи допълниха липсващите части от картината на собственото ми досие. Влиянието на средата е неизбежно. Съпротивите й, които е трябвало да преодолявам, понякога са ме амбицирали, понякога са ме уморявали. Помагала ми е не средата, а отделни хора, на които съм благодарна и винаги ще бъда. За някои вече стана дума. В съдбата на всеки човек има и демони, и ангели. В живота си имах достатъчно трудности, но можех да се радвам на малките победи, които в повечето случаи възприемах като победи над самата себе си. Проблемите с външната среда, често рефлектираха като проблеми с най-близките ми хора. Чувството ми на безсилие и лична неудовлетвореност от постигнатото ме караше не винаги да бъда добра с най-близките хора от семейство ми, за което има защо да съжалявам сега. Не изпитвам никаква носталгия към социалната действителност, в която премина детството, младостта и по-голямата част от живота ми изобщо. Бях въодушевена от промените, но нямах свръхочаквания, въпреки, че сама не се преценявам като песимист. Напротив иска ми се да живея с надеждата, че в България ще се случват и занапред хубави промени. Растат прекрасни, образовани и ангажирани млади хора, които е добре да намерят човешката и професионалната си реализация тук. Собствените ми деца, като тези на почти всичките ми връстници, заминаха и се установиха в чужбина. Това е не лека съдба, но слава Богу, тяхното емигрантство е различно от това по времето на комунизма, когато близките на избягалите биваха преследвани и напълно беше изключена възможността за срещи по между им. На мен не ми е минавало и през ум да бягам от България по времето на комунизма, преди всичко за да не причинявам нови страдания на достатъчно изстрадалото ми семейство.


Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?

Събитията, които най-силно са повлияли върху съдбата ми още с появата ми на този свят са случилите се на 9.9.1944 г. и още повече – на 13 март 1945 година - когато е бил убит баща ми. Аз никога не съм произнесла думата татко и това е липса, която с нищо не би могла да бъде компенсирана. Майка ми беше починала, това беше през 1993 г., когато един ден, подреждайки нейни вещи в ръцете ми попаднаха два документа. Единият беше актът за осиновяването ми, а другият – актът за смъртта на баща ми, в който пишеше, че е починал от народен съд. Така - сякаш е починал от вирусна инфекция. Тази формулировка ме разтрои и ме накара да се замисля за перфидността на престъплението, наречено у нас народен съд. Каква остра зараза е вкарало това явление в тялото на обществото ни, до какво морално падение е довело някои от хората, самозабравили се във властта. Когато чух народният представител от БСП Филип Боков от трибуната на парламента да казва, че те, от тяхната партия, пият вината само с мезета, аз не съжалих, че съм живяла живота си до този момент с чувство за вина. Мисля, че е човешко да изпитваш това чувство не само заради свои собствени постъпки, но и заради постъпките на близките си. В нашето училище учеше дъщеря на партизанин, малко по-голяма от мен. Върху фасадата на тяхната къща беше поставена плоча с името му, а и улицата беше прекръстена на него. Всяка година на втори юни трябваше пионери и комсомолци да стоят на почетна стража пред плочата, дъщерята непременно рецитираше партизанско стихотворение. Тя също беше останала сираче. Но аз вместо да й съчувствам, да я припознавам като сродна по съдба, изпитвах някаква детска, дълбоко спотаена завист, че на мен не ми се е паднал такъв баща–герой. Аз се идентифицирах в този момент със слабия човек, с “антигероя”, с този, който не е успял да стане герой на моето време. Изобщо като малка много се замислях върху героизма като човешко поведение и обикновено стигах до срамния извод за себе си, че не съм героиня, че ако попадна в ситуацията на Митко Палаузов или Овчарчето Калитко ще се проваля тотално, ще издам всички от страх пред физическите мъчения така добре описани в настолното ни стихотворение Балада за комуниста. И до днес се чувствам маркирана от много подобни моменти в детството ми. Едно предварително ранно познание за жестокостта на света, в който живея, ме лиши от нормално детство и младост. Без да съм се бунтувала срещу системата, било е очевидно за пазителите й, че не съм от тези, които й се възхищават и се ползват от предимствата й. Това, както вече споменах е документирано в досиетата на моите двама бащи / каква ирония на съдбата – двама бащи, а нито един татко…/ и моето собствено в комунистическата Държавна сигурност. И понеже съм възприемала комунистическата власт като абсолютна и вечна, /такива бяха и внушенията на образованието ни/, никога не съм си и помисляла да й се опълчвам. Единственият човек, от когото чувах думите “когато комунистите паднат…” беше неграмотната ми баба, която знаеше по-добре от мен, учещата диалектически и исторически материализъм, че няма вечна власт, че и най-дългата власт не може да продължи повече от един човешки живот. Датата 10 ноември 1989 г. не е така категорично маркираща съзнанието ми. Тя по-скоро е част от процес, върхов момент в набирането на кураж в обществото да каже своето твърдо не на манипулациите на системата, която сякаш в годините преди това се саморазпадаше в собствените си абсурди. Все повече хора осъзнаваха, че управлението на тази система се основава преди всичко на техния страх. В края на 1989 г. сякаш този сковаващ ги страх беше преодолян, почувствахме силата си на свободни хора. Това позитивно чувство ни правеше щастливи, и аз се видях като част от голямата, както изглеждаше тогава, общност на промяната. Много естествено намерих своето място в Радикалдемократическата партия, на която бях сред основателите и бях избирана в управата й. В самото й начало, което се постави на сбирките в Южния парк, събирах заявленията за членство. Бях си взела отпуск от музея и организирах работата в офиса й на бул. Дондуков. Членувах и участвах активно в работата на РДП почти до нейното изчезване от “политическото пространство” някъде в края на 90-те. РДП беше партия, в която не влизаха бивши членове на БКП и която въпреки историческия си имидж от миналото като партия на един файтон хора бързо успя да спечели много привърженици и симпатизанти. Имаше и много свои представители във Великото и в последвалото го Обикновено народно събрание, както и в правителствата на Филип Димитров, Ренета Инджова и Стефан Софиянски. Моето участие в тази партия имаше голяма литературна мотивация. В тези години се занимавах с архива и творчеството на Тодор Влайков, бях се запознала с негови живи роднини и наследници, бях участвала с коментарен текст към юбилейното издание на неговото Преживяно, познавах политическите му текстове и полемики от списание Демократически преглед. Бях попаднала на интересен архивен документ – дневниците на неговия по-голям брат Алипия, когото писателят описва с голяма любов и благодарност в Преживяното. Тези неизвестни до този момент дневници станаха основна част от въпросния коментар. Тодор Влайков ги е използвал с дидактична цел в книгата си Чиновничество и властници. В РДП почитахме неговата традиция, не бяхме съгласни с широко популярната оценка за Т.Г.Влайков и Найчо Цанов, основателите на Радикалдемократическата партия в България в самото начало на 20 век, че са били наивни политици, че не са могли да оценят водещата роля на пролетариата в общественото развитие и на класовата борба като негова движещата сила. Вестникът на РДП Век,21 с редактор Александър Йорданов имаше за сътрудници всички пишещи членове на партията и много други автори, споделящи и симпатизиращи на нашата програма. Този вестник документира времето на нашето единство и ентусиазъм. По примера на Тодор Влайков, към РДП се създаде и дружество Гражданин, което беше оглавено от другия наш виден лидер Михаил Неделчев, който поднови сп.Демократически преглед. Страниците на тези две издания са съхранили част от нашия ентусиазъм и от желанието ни да участваме в промяната на българското общество, в преодоляването на страха и навиците на несвободата. И нашата увереност, може би наистина наивна, че малката ни хубава и обозрима страна би могла да бъде поведена по един по-добър път, ако се управлява от честни и почтени личности като Тодор Влайков и Найчо Цанов. РДП не беше агресивна партия, беше широко отворена за всички желаещи да членуват в нея. Това беше привлекателно и за мен.


Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?

Последните двайсет години отлетяха много бързо. За много от случилото се с мен през тези години вече споменах. Не обичам конфликтите и не бих казала, че съм склонна да участвам или сама да инициирам конфликти. Усещам как избягвам, или до минимум съкращавам срещите си с държавни институции. Отблъсква ме поведението на нисшите чиновници, които се държат като властващи, при положение, че трябва да е обратното –защото са просто служители и са задължени да обслужват гражданите. Това е проблем в държавата, не по-малък от корупцията. Днес, когато съм много далеч от политиката, в която участвах, някак дистанцирано и от самата себе си, не съм склонна да се поддавам на черногледите обобщения за промяната, както и на носталгията към комунистическото минало. Нито пък мога да изпадна в особен възторг от безспорно и многото положителни промени, които дойдоха през тези години. Много ми допадна това което е написал британският историк, професор в Оксфорд Тимъти Гардън Аш за 1989 г., и което ми се ще да цитирам: Краят на комунизма в Европа доведе със себе си най-парадоксалната реализация на един комунистически блян. През 1980-81 г. Полша беше свидетел на работническа революция – но тя беше против една т.нар. работническа държава. Комунистите мечтаеха за пролетарски интернационализъм, разпространяващ революцията от страна в страна; през 1989-91 революцията най-после наистина се разпространи от страна в страна като резултат от това беше свалянето на комунизма. Но тази история е също толкова история на непредвидени последствия, колкото и на обмислени действия – да не говорим пък за някаква историческа необходимост… …Онова, което се е случило фактически изглежда така, сякаш непременно е трябвало да се случи…един учен коментираше няколко години след 1989: никой не предвиди това, но всеки можеше да го обясни по-късно…Според ”теорията за безкрайното изобилие” на Лешек Колаковски за всяко събитие могат да се намерят безброй много обяснения. /1989!, в Либерален преглед, интернет издание, четвъртък, 22 октомври 2009./


Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?

Видях в рамките на своя живот какво означава превръщането на затвореното общество в отворено с всички позитивни и негативни последици от това преди всичко върху българина. Разбира се с уговорката, че тези понятия са условни – хората са различни, а и обществата не са нито напълно затворени, нито напълно отворени. Пред очите ни протичат двата процеса и прогнозите вече се сбъдват или опровергават преди да бъдат изречени. Нищо ново няма да кажа, само ще потвърдя и своето впечатление, че съвременното революционно преобразяване на обществата стана повече в резултат на развитите технологии, а не на социалните активности и напрежения. Никоя класа, ако си послужим с марксическото понятие, не може днес да претендира, че е авангард. Авангардно е мястото на информационните технологии, които преобразиха и преобразяват света и човека, в това число и българина, и това стана именно в последни двайсет години. Днес се наблюдават и обратните процеси - с екологичното мислене, с грижа за природата, за живота на планетата, се ангажират все повече млади и образовани българи. Но съпротивата на средата тук е толкова голяма, че ми е трудно да прогнозирам коя от двете тенденции ще се наложи върху характеристиката на обобщения портрет на българина. Преди 40 години, т.е през 70-те, илюзиите на много хора за промяна в системата бяха попарени от начина по който бяха потушени наскоро унгарските и чехословашките събития. По това време у нас властта демонстрираше силата си и се опитваше покаже пред света духовно и дори материално благоденствие. Около нова година се пускаха по магазините портокали и банани, затваряше се движението по някои булеварди и се въртяха чевермета, лееше се вино. Мнозина свързват това време с възхода на българската култура под ръководството на Людмила Живкова. Тогава заспивахме и се събуждахме с новините за дейността на Министерството на културата, което беше иззело всички функции на Министерството на външните работи. Провеждаха се детски асамблеи, международни срещи, прокламираха се програми за всестранно развитие на личността. Мисля, че с основание съм била скептична към цялата тази грандомания, която за съжаление е наша неизкоренима черта. Тъжно е, че има носталгия по това време. Но е въпрос на гледна точка.


 
  PEOPLES
  МАРИНА ДИМИТРОВА
  Росица Ножарова
  Георги Адамов
  Надежда Александрова
  Теодора Дупаринова
  Донка Душкова Герова
  Йордан Симеонов Ефтимов
  Росен Георгиев Данчев
  Деница Владимирова Димитрова
  Йоанна Дилянова

Archiv


Copyright - New Bulgarian University - Created and Powered by Studio IDA