В София. Защо искате да участвате в проекта “Историята, населена с хора”?
Заради Вера Мутафчиева. Нямах късмета да бъда нейна приятелка, но имах щастието да я срещна - точно три пъти.
Първо слушах нейната лекция за Златния век в аулата на НБУ. После методично преразказвах чутото на студентите в часовете. Все още не съм открила нещо по-умно и по-задъдълбочено от други автори.
Вторият път я помолих да напише есе за антисемитизма за общ сборник. Тя прие, беше точна и подгтотви текста навреме. В уречения ден отидох да го взема. Помня тихата китна софийска уличка, потънала в зеленина. Вера ми отвори вратата на апартамента и при разговора си мислех, че ми се случва едно от онези невероятни общувания, които те компенсират за обичайната посредственост и битовото еднообразие.
Моят портрет за Вера Мутафчиева рисува едновременно непосредствена, истинска и велика жена. С невероятен хумор и никаква пощада към себе си. Две нейни послания останаха оттогава – «Да не прекаля с темата за антисемитизма, защото вече се преекспонира.
«И в личен план: «Да се въоръжа с търпение, защото старостта е болка (психическа и физическа), която трябва да се понася. Просто няма друг изход»
В каква семейна среда сте израснали? Разкажете повече за вашия род, за най-интересните личности в него.?
Трудно е да се каже, че съм израсла с много роднини в здрава семейна среда.
Живеехме с родителите ми в апартамента на дядо на малка уличка в центъра на София по времето на „развития социализъм”. Арестуваха баща ми, майка ми не се разведе и нейният клон от роднините се отдръпна. Тези от страна на баща ми живееха в Израел и се страхуваха да дойдат. Хората около нас не бяха много – не бяхме удобни и дори повече – бяхме опасни пред властта. Въпреки това ни останаха приятели. Някои от тях – и до днес.
В паметта ми са останали различни картини от онова време. Някои са весели – играем на народна топка с много деца от махалата на паважа на улицата, на която няма никакви паркирани коли.
Други са по-тъжни - в една от тях пътуваме с влак с майка ми на обичайното свиждане с баща ми. Всеки месец. Тропаме на високите обковани с желязо порти на затвора. Отваря се малкото прозорче отгоре, понякога не виждам главата на човека, но чувам суровият мъжки глас да иска документите с позволителното за свиждане. После преравят пакетчетата с храна, които носим в пътната чанта.
Пресичаме кълдъръма по двора и влизаме в стаята за свиждане. Пред нас огромна маса – зелена, дървена и много дълга. Ние сядаме на пейка от едната къса страна, а от другата вече ни очаква остриганият затворник в раирана униформа – баща ми. Родителите ми не си говорят тихо, а викат, защото иначе не се чува. Милиционерът в униформа се разхожда напред-назад по дългата страна и не ми разрешава да отида до баща ми, за да му кажа здравей.
В друга картина мебелите от дома ни намаляват постепенно. Като по филмите - канапе и кресла изчезват от хола, който постепенно се изпразва и накрая в него няма нищо, дори килим и картини. Приятелките ми разказват, че сме тичали по дървения под с върбови пръчки, правейки се на дуелиращи се мускетарки. Майка ми продаваше покъщината, за да плаща хонорари на адвокати.
Символ на загрижеността на семейството от чужбина беше телеграмата с много печати, която получавахме всеки 9-ти септември. В нея винаги се съдържаха две думи и един знак -
„Амнистиран? Мама.” Тя идваше от баба ми в Израел. Баща ми излежа ефективно пет години - половината от присъдата си.
Не би било коректно обаче да представям само мрачни картини. Виждам и до днес своите радости като на всяко софийско дете. Имах и победи. Изпълнявах заръката на майка ми - да се уча отлично, за да не се държат с мен като към втора ръка човек. Получавах дори награди за разкази и дипломи от трети кръг на математическата олимпиада.
От една страна това принуждаваше към внимателно отношение учители, родители и всякакви висшестоящи. От друга страна - беше моят принос за спокойствието вкъщи - майка ми беше доволна, нямаше грижи с мен, не ме контролираше, дори изобщо не се интересуваше от уроците ми – просто се справях, а за мен важното беше тя да не ме ограничава, да се чувствам свободна и да имам приятели.
Кои са хората, които са ви повлияли най-силно в детството, в младостта?
Влияеха ми по-скоро събития, а не хора. В нашето семейство непрекъснато нещо се случваше. Виждала съм преломи в силни характери. Трудностите сякаш изпиват силите на човека и понякога той рухва. После се изправя мъчително, но вече белязан и така продължава... Как избрахте какво да учите? Кои са вашите училища? Университети?
Избрах първото си висше образование като най-реалното. Досието за баща ми вървеше след мен. До края на следването ми голяма негова снимка като „враг на народа” висеше пряко срещу входа във фоайето на Музея на революционното движение и посрещаше посетителите.
Завърших гимназия с медал, но нямах съмнение, че това е моят път.
Разкажете за учителите, които помните? С какво бяха различни от останалите?
Помня като че ли всичките си учители. Училището може да е представление, но учителят е свят човек – поне трябва да бъде.
Наричам учители и други хора в живота ми, хора, срещите с които оставят отпечатък. Като Вера Мутафчиева.
Разкажете за Вашите самостоятелни квалификации?
Доктор и доцент по политология. Дължа образованието си на НБУ. Каква е вашата професия? Разкажете за професионалния си път.
Преподавател. Бяхте ли бунтари към нормите, налагани от социалната действителност? Как Ви влияше средата, в която работихте, творихте, живяхте?
Магията да бъдеш различен не предполага лека съдба. Когато феите-ориснаци отреждат различие на бебето още при раждането, те го обричат на трудни препятствия.
Когато си дете, разбирането, че си различен е като товар. Поне за мен беше. Исках да съм като останалите – да си играя спокойно, да не ме показват, да не ме пита обущарят какво е това име, което изричам, за да напише квитанцията или да слушам обясненията на лелката от химическото чистене, че има приятелка или враг евреин. Бях просто дете, което майка му е изпратила да вземе обувките или да донесе дрехите от пункта и бързах да се върна в играта.
В някакъв момент обаче различията се натрупват и тогава започваш да осъзнаваш, че магията да си различен е твоята съдба и е по-добре не само да я приемеш, а дори повече – да се изправиш пред останалите с нея и да ги предизвикаш. Една от най-красивите приказки на тази тема е легендата за изкуствения човек Голем.
Накратко - Голем е работлив, добродушен, незлоблив, обича хората и им помага, когато може. Обаче той е не е роден от жена, а изкуствен човек - създаден от равин и е щастлив, докато не го знае. Когато разбира, Голем желае силно само едно - да е обикновен човек, да бъде точно като останалите. Защото товарът и тежестта на различието го убиват. Той поставя ултиматум на създателя си – или да го направи като останалите, или да го унищожи. И приказката има лош край - Голем изчезва, за да не понася страданието на различието.
Когато различието се изправя пред теб, въпросът, чиито отговор търсиш е – леснотата ли бих избрал, ако можех да влияя на орисниците? Решението всеки взима сам.
Какви следи оставят върху живота Ви така наречените преломни събития от историята на България?
Оставиха безспорно следи, но мисля, че ми е рано да ги оценя. Последните двайсет години от Вашия живот и от живота на страната Ви - влязохте ли в конфликт с държавата, с елитите й или понесохте безпроблемно случващото се?
Имах конфликти с новата власт и дори с онази част, който подкрепях и още подкрепям.
Мисля, че от една страна – управляващите не бяха готови за клопките на властта. От друга страна – нашите желания за чиста игра и бързи промени не бяха възможни в нашата страна.
Как виждате българина днес, преди 20 години, преди 40 години?
Отначало упреквах днешните студенти. Днес се опитвам да ги разбирам и приемам – те са различни. Израстват в света на глобалните информационни технологии, Google е най-добрият им приятел, „той” знае всичко, чрез него могат да стигнат за секунди до всяка първоначална информация, обаче ако им се наложи – сигурно ще направят и проучване. Те не се задълбочават в знанията си, но познават света, пътуват и работят.
Когато ние бяхме студенти, четяхме дебели книги (не само за изпити). Знаехме, анализирахме и спорехме. Но не познавахме света, не пътувахме, животът ни минаваше с книгите и с приятелите.
